Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Но ако науката ми при Зоя вървеше добре, любовта не мръдна и не потръгна. Не ме хареса тя — и това си е! Както и да умувам сега пред теб, каквито и причини да диря, не светна в Зоя искрица да ме обикне. И толкоз! Всички обяснения свършват дотук. Когато жена не те хареса, и на главата си да застанеш, и звездите от небето да й свалиш, всичко друго ще постигнеш, но не и простичката любов. Иначе се сближихме с нея, може да се каже — другарчета станахме. Разхождахме се къде ли не из Пирея, говорехме си, споделяла е тя с мен неща, дето пред друг нямаше да каже, някой път ме допускаше и да я доближа мъничко. Не си мисли кой знае какво. Ще стигна и дотам да ти разкажа за единствената нощ, която прекарах в стаята й. Но то беше накрая, малко преди да избягам…

Как ме е допускала ли? Някой път четем с нея един до друг на масата и ако няма никой в кафенето, взема аз полечка ръката й. Целуна я веднъж-дваж отгоре и бавно почна да я обръщам. А Зоя не се съпротивлява, едва доловимо сама извива дланта си, накъдето аз съм поел, и от тая мека покорност, от тоя намек за съгласие съвсем подивявам. Наведа глава над тясната й длан, нашарена с безброй плитки линийки, и я докосна с устни, помилвам я с наболия мустак, сякаш малка птичка е кацнала в шепата й. Но след миг само устата ми втвърдява, впия се аз като ненаситна пиявица, целувам, целувам жадно трапчинките и пръстчетата, всяка гънчица на дланта й преброждам с целувки като обезумял. Пораснала е птичката ненадейно, на хищен орел се е превърнала, готов да глътне Зоината ръка с всяка жилчица и костица. И вече не я държа нежно като в началото, а я сграбчвам здраво с лявата ръка, а дясната пълзи нагоре — към лакътя и мишницата на момичето. И усещам, че по неговата ръка също тече огън. Нетраен пламък е лумнал в Зоя — отметнала е тя глава назад, лицето й пламти и устните й подпухват, а пръстите на другата й ръка стискат до побеляване ръба на масата. Докато не се овладее и не изтръгне плячката изпод муцуната ми.