Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Каква тайна?! — отричам аз със свито сърце. — За френския ти обясних. Тригонометрията научих от твоя учебник. Не ме ли видиш цял пред теб?!
— Не! Не! Не вярвам! — отвръща тя в такт, както скача от камък на камък. — Нарочно ли се правиш на прост — аз да съм ти учителка? Ще питам Михалис.
— Зоя, всички науки ще изуча заради теб! Ще ме обикнеш ли, Зоя? — питам аз, защото имам език за говорене, а инак не се различавам от нахокано куче, дето се мъчи да лизне ръката на господарката си.
— Хѐ! Много искаш! — не се обръща към мен Зоица. — Никого не обичам. Само дядо, но той е друг. Всички мъже едно искате. Знам какво! Но няма да ви огрее! Сама съм си! Отделно съм! Никого не ща! Няма да обичам! — няколко пъти повтаря тя като на игра, в ритъма на подскоците си, а дупето й подрипва, подрипва в същия ритъм на думите. Чуждо задниче, отделно, недостижимо, от което не мога да откъсна поглед…
Вярвай ми, в цялата моя тъжна любов към Зоя никога не ме е налягала такава скръб, такова черно отчаяние, както когато гледах подрипващото нейно задниче. В един миг прозрях, че никога, до края на света не можем да се съединим с това задниче под една кожа и да станем едно щастливо същество. Ако ще да се бяхме оженили с момичето, ако ще да се обърнеше то към мен и да викнеше до небето, че ме обича, ако ще да легнеше тутакси на брега да ми се отдаде — винаги, винаги това задниче щеше да бъде чуждо, нейно, отделно от мен. В главата ми можеше да витае мечта, на небето, сред боговете, може и да се е случвало онова любовно сливане, което исках аз от Зоя, но на земята то не бе ставало и нямаше да го бъде. Бог ни беше разединил. Любовта ми беше опит, по-скоро — порив за съединение, но в такава любов щастие няма. И затова ми стана мъчно. Разбрал бях нещо, дето и други го откриват сигурно по своя си начин. Но и това се случва — един задник да ти каже повече и от най-мъдрия човек…
Упрекваш ме, че не съм бил искрен. Че уж цял съм се разтворил пред момичето, а тайната си съм криел и то ме е усетило. Много пъти тая тайна ми беше на езика, репетирал бях как ще я споделя и я бях свел до три изречения, за да я кажа бързо и без запъване. „Българин съм. Човек убих. От съд се крия тук.“ Това беше всичко. И ги бях оставил за последно. Когато влезем със Зоя в общата кожа и тя се затвори над нас…
По-рано не можех да ги кажа. Клетва бях дал. Когато се разделихме с каракачаните и преди да нагънем кашкавала с Михалис на оная височина над Драмското поле, двамата се заклехме. Никога никому да не разправяме откъде сме дошли и що сме вършили. Ни на приятел, ни на враг. Тогава Михалис ми обясни и закона на тайната. Разчисти с подметката си земята и драсна с клечка една единица.
— Ако един човек знае една тайна, колко я знаят? Цифрата гледай! — подсети ме той.
— Един — отвърнах.
— Ами ако я знае още един? — и добави втора единица до първата.
— Единайсет.
— А още един?
— Сто и единайсет.
— Тъй е с тайните — заключи Михалис. — Четирима да са съзаклятниците — хиляда сто и единайсет вече са научили за заговора.
— А ние като сме двама, какво ще правим? — ухилих се на неговата логика.
— Ще се закълнем! — строго и тайнствено каза той.
Речено — сторено. Намерихме хартийка, начертахме кръст с обгоряла клечка, защото молив нямахме, боднахме пръстите си с новите ножчета и се подпечатихме с кръв под кръста. После Михалис издълба кората на един бор, сложи хартийката вътре и затули дупката със смола.
— Който проговори, тука да умре! — рече той заплашително и ме подкани: — Повтори и ти!
Повторих и свършихме работата. Момчешки щуротии, разбира се, но освен благоразумието — и тая клетва ме държеше. Де да знам, че ще я разкрия не на Зоя, а пред съвсем друг човек…
А с френския стана случайно и въобще не съм се фукал. Вървим със Зоя по кея, разглеждаме новодошлите кораби, минаваме и покрай един с френското знаме на мачтата. Тъкмо го разтоварват. На борда му, опрени на перилата, стоят двама моряци, зяпат. И единият викна:
— Ей, красиво гъркинче! Ела батко Куро да ти покаже нещо хубаво!
Предполага се какво. След като месец може би жена не е виждал. Кипнах, скърпих две фрази от гимназиалните уроци и креснах:
— Момичето е красиво, но е чуждо! Върви при френските курви!
— Кой си ти бе, лайно?! — обади се другият.
— Баща ти! — отвръщам. — Питай майка си!