Гръмотевичния щит [bg]

Одисей излезе на сборното поле, хванал в ръка своя лък Акилина и със заметнат на рамо колчан дълги стрели. Той гледаше право напред и вървеше, сякаш нямаше грижа на този свят, но сърцето му биеше учестено и беше ужасно нервен. От всички удоволствия в широкия свят само две можеха да се мерят с радостта от състезаването в Игрите — това да прегръща жена си до себе си в студена зимна нощ и да гледа как първите пролетни ветрове издуват платното на кораба му.

Дори огромното удоволствие от разказите бледнееше пред Изключителния момент на истинското съревнование, когато поставяше стрела на тетивата на красивата Акилина и я запращаше към мишената. Одисей не го беше грижа дали целите му се движат на каруци, или са сламени макети на зверове и хора. Ако имаше един талант, за който бе убеден, че притежава, той беше способността му да стреля с лък по-добре от всеки жив човек.

В другия край на полето се беше събрала голяма тълпа и мнозина състезатели вече чакаха. Одисей забеляза Мерионес — който веднъж го бе надвил в пет съревнования — и неопитните синове на Нестор, които щяха да имат късмет изобщо да стигнат до по-късните кръгове.

Денят беше чудесен, слънцето светеше ярко и сред полето шумолеше нежен бриз. Одисей облиза пръст и го подложи на вятъра. Не беше достатъчно силен, за да отклони стрела, запратена от Акилина.

Въпреки възбудата му, напрежението от вчера още го държеше. Да изтегли „Пенелопа” на брега, толкова далеч от градските порти, го бе разярило и унизило. Да понася подобна обида беше достатъчно лошо, но тя да се случи в компанията на Нестор и Идоменей го правеше нетърпимо. Никой от другите двама царе не направи коментар, което само влошаваше нещата. Ако бяха пуснали някоя шегичка, Одисей щеше да има възможност да обърне всичко на майтап.