Приливът на тайните [bg]

— Това не ми харесва, Алексия. Изобщо не ми харесва — каза притеснено Теди. — Видях кадри по телевизията и те определено изглеждат агресивни. Защо не си дойдеш тук тази вечер, в Кингсмиър?

На задната седалка в служебната си кола Алексия притисна телефона до ухото си и се опита да си представи Теди и утешителната му прегръдка. „Трябва да прекарвам повече време с него. Да разчитам повече на него, както някога“.

Заседанието на комисията се бе проточило по-дълго от очакваното — не ставаше ли винаги така? — а гласуването се бе оказало почти безкрайно. Краткото спокойствие, до което бе стигнала по време на обяда, и планираното бягство с Луси Майър се изпариха. Искаше й се Теди да е с нея. Но при мисълта да се тътри по целия път до Оксфордшър и да не може да си легне до единайсет вечерта направо й се приплака.

— Наистина не мога, Теди. Капнала съм. Едуард ме инструктира, а и около къщата има много полиция. Ако стане напечено, просто ще ги разгонят.

— Въпреки това защо да рискуваш, мила? Може да спиш по пътя в колата, ако си уморена. Моля те, ела си, Алексия. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш. — Алексия смени темата. — Мислех да си взема малко отпуск.

— Наистина ли? Това е чудесно. — Тя почти чу как Теди се усмихва. — Кога да започна да събирам багажа?

— Всъщност си мислех, че мога да прекарам малко време с Луси. Да се покрия в Мартас Винярд за кратко. Ще имаш ли нещо против?

Последва кратко колебание, после Теди каза:

— Разбира се, че не, скъпа. Намирам идеята за прекрасна.

— Чудесно. Утре ще го обсъдя с Хенри. Сега трябва да затварям, мили. Стигнахме.

И затвори преди Теди да успее да й каже довиждане.