Приливът на тайните [bg]

— Бих искала някой да ми обясни за какво точно очакват да се разкайвам — оплака се тя на Едуард. — Че не се вайкам достатъчно, предполагам?

Повечето от сутрешните издания се бяха хванали за въпроса на водещия предаването: „За какво съжалявате най-много?“, на което Алексия бе отвърнала дръзко: „Аз не съжалявам, Дейвид. Нямам време за това“ — пиперлив отговор, който настрои срещу нея и малкото й останали поддръжници.

— Ако бях мъж, хората щяха да ме възхваляват за силата ми.

— Много е възможно, госпожо министър. За съжаление не сте мъж.

— Да, Едуард. Не съм.

— Консервативните гласоподаватели очакват жената, която ги представлява, да покаже майчински инстинкти.

— О, що за глупости!

— За съжаление, госпожо министър, точно тези глупости печелят гласове, да не споменавам приятели в партията. Нямаше да ви стане нищо, ако малко бяхте смекчили тона — осмели се да заяви сър Едуард Манинг. — Особено в такъв значим ден.

Алексия уморено разтърка очи.

— Значим в какъв смисъл?

— Годишнината от самоубийството на Санджай Пател, госпожо. Сигурно не сте забравили?

О, мамка му! Алексия съвсем бе забравила, погълната от разправиите около публичния й образ и отчаянието й за Майкъл, а и всеки свободен от ангажименти миг посвещаваше на разследване на убийството на Дженифър Хамлин. Нюйоркската полиция се бе отказала от случая. А колкото до убийството на Били в Лондон преди година, изглежда, за него бяха положени странно слаби усилия. И по двата случая нямаше дори арестувани. Не беше нормално такава явна бруталност да остане ненаказана. Макар никой да не се интересуваше от убийството на семейство Хамлин, явно проклетият случай на Пател отказваше да изчезне.

Всяка годишнина от смъртта му се превръщаше в кошмар за Алексия. Със сигурност щеше да има тълпи протестиращи под прозорците на кабинета й в Уестминстър, а някои щяха да стигнат и до дома й в Челси. Нямаше съмнение, че тази година ще са още по-настървени, предвкусвайки залеза на политическата й звезда.

„Ако си мислят, че ще ме притиснат да напусна поста си или да се призная за виновна, предстои им голямо разочарование“.

Знаеше, че рейтингът й никога не е бил толкова нисък и че колегите й от кабинета мечтаят да се отърват от нея. Вече не ставаше въпрос само за огорчения министър на търговията и компания. Всички бяха срещу нея. Досега Хенри Уитман я бе защитавал, но подкрепата му не можеше да продължава безкрайно. Алексия се опита да забрави за злобните шушукания и да се съсредоточи върху работата си. Противно на всеобщото мнение, тя имаше чувства. Критиката, натискът и най-вече изолацията й си казваха думата.