Приливът на тайните [bg]

След час, седнала сама в един невзрачен италиански ресторант в Челси, Алексия мъчително преглъщаше обяда си. След случилото се с Майкъл бе отслабнала, и то много. Всъщност бе загубила апетита си още в Париж, когато научи за убийството на Джени Хамлин. А колкото до съня, беше голям късмет, ако й се съберяха три часа сън на нощ — толкова безмилостни черни мисли завладяваха съзнанието й. Вкопчила се здраво в работата си в министерството, тя караше само на кафе и адреналин — и на неистов страх, че ако спре, ще бъде връхлетяна и удавена от черните си мисли. Когато все пак спеше, сънуваше кошмарния давещ сън: надигащи се високи вълни, които я повличат и я дърпат надолу, докато й отнемат и последната глътка въздух.

Погледна почти недокоснатата храна в чинията и усети, че й се повдига. Бутна я настрани.

„Може би Едуард е прав. Може би имам нужда да се откъсна. Толкова отчаяно се тревожа за Майкъл и такава параноя ме гони да не загубя работата си. А може би премиерът наистина се опитва да ми помогне“.

Изведнъж пред очите й изплуваха Мартас Винярд и Гейбълс. Представи си акацията в задния двор, мастиленочерното нощно небе, обсипано с искрящи звезди, гърленото квакане на жабите в любовния им период.

„Там трябва да отида. На този остров се чувствам спасена. Спасена, нормална и жива“.

Това означаваше да остави Майкъл. Но в момента не можеше да му помогне с нищо. Ако не се съвземеше психически и физически, нямаше да е от полза за никого. „Накрая самата аз ще се озова в болница“.

Луси Майър и Арни бяха във Вашингтон. Алексия се зачуди дали не би могла да убеди приятелката си да я придружи.

Луси нямаше специални професионални ангажименти, особено с отминаването на лятото. Колко чудесно би било да поговори с Луси, без да ги разсейват съпрузи и деца!

Бяха говорили по телефона за инцидента с Майкъл. За разлика от целия останал свят, Луси инстинктивно разбираше защо Алексия трябва да продължи да работи. Защо не може да си позволи да се срине, да бъде слабата майка, която си скубе косите — така както искаше да я види британското общество. Алексия дори бе споделила с Луси за убийството на Джени Хамлин и опасенията си, че е в центъра на някакъв странен заговор, на незнайно зло, което не може да определи. Колегите й биха се изсмели и биха я обявили за луда. Но Луси не я съдеше, както не я бе съдила, когато Алексия й разказа за миналото си. Просто я бе слушала — мълчаливо, търпеливо и безстрастно като камък.

Теди я обичаше. Но не я познаваше в тази светлина, както Луси Майър. С Луси — единствено с Луси — Алексия можеше да разголи душата си напълно и да бъде себе си. Точно това й трябваше сега, повече от всякога.