Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))

Абатът тъжно се усмихна.

— Така казва мисис Грейлис. Но това е въпрос, каква й се пада Рейчъл — дъщеря, сестра или излишен израстък на рамото й.

— Значи Рейчъл е нейната втора глава?

— Не крещете така. Може да ви чуе.

— И тя иска да я кръсти?

— При това много настойчиво, нали? Това, струва ми се, й става натрапчива идея.

— И как го обяснява?

— Не знам и не искам да знам. И благодаря на небето, че не мога да разбера това. Ако бяха просто сиамски близнаци, щеше да е ясно. Но тук има нещо друго: казват, че когато мисис Грейлис се е родила, Рейчъл я е нямало.

— Селски измишльотини.

— Вероятно. Но някои са готови да го повторят под клетва. Колко души има старата лейди с излишната глава… главата, която е „пораснала“? Такива казуси дразнят висшите слоеве, сине мой. А вие какво забелязахте? Защо така се блещихте и се опитвахте да ми счупите ръката?

Монахът се бавеше с отговора.

— Тя ми се усмихваше — отговори накрая.

— Кой ти се усмихваше?

— Тя, излишната… хм… Рейчъл. Тя се усмихваше. Стори ми се, че се кани да се събуди.

Абатът се спря на входа в столовата и погледна с любопитство брат Джошуа.

— Тя се усмихваше — повтори съвсем сериозно монахът.

— Представете си как изглеждаше.

— Да, отче.

— Тогава покажете, как си го представяте.

Брат Джошуа се опита.

— Не мога — призна си той накрая.

Абатът пусна монетите на старата жена в чашката за бедняци.

— Да влезем вътре — каза той.

Новата трапезария, в съответствие с предназначението си, беше направена от хромиран метал, имаше специална акустика и бактерицидни лампи. Ако не се считат украсените с кръстове пейки и редицата от икони на една от стените, това място повече приличаше на заводска закусвалня. Да, атмосферата в трапезната, както и в абатството, се беше променила. След столетия борба за опазване на останките от отдавна загиналата култура, монасите дочакаха разцвета на нова, още по-могъща цивилизация. Старите задачи бяха изпълнени и на тяхно място се появиха нови. Миналото се почиташе и се поставяше в стъклени витрини, но то вече не беше настояще. Орденът се приспособи към новото време, към века на урана, на стоманата и ракетните установки сред грохота на тежката индустрия и воя на звездолетите. Поне външно се приспособи.

— Accedite ad eum96 — пропя братът-четец.

Облечената в раса тълпа нетърпеливо пристъпваше от крак на крак по време на четенето. Храна не се поднасяше и на масите нямаше никакви съдове. Вечерята се забавяше. Цялата общност, целият този организъм, чийто клетки бяха хората, животът на които мирно си течеше вече седемдесет поколения, се чувствуваше тази вечер възбудена, сякаш предчувствуваше нещо лошо, за което все още се говореше само с намеци. Този организъм живееше като единно тяло, молеше се и работеше като тяло и понякога сякаш неясно съзнаваше този разум, който възбуждаше членовете му към движение и нашепваше нещо на първороден език. Вероятно, това напрежение се засилваше както от едва дочуващите се залпове на далечните антиракетни установки, така и от неочакваната отсрочка на трапезата.