Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
— Космически кораб ли?
— Именно. Има и екипаж, способен да го управлява.
— Къде е той?
— Ние имаме екипаж точно тук.
— Тук? В абатството? Но кой?… — Джошуа внезапно заекна. Лицето му сякаш посивя още повече. — Но, домине, моят опит в космоса е ограничен до орбиталните апарати, а не е свързан с космическите кораби! Преди да умре Нанси и аз да отида при цистерианците…
— Знам това. За полет към звездите опит имат други. Вие знаете кои са те. Даже се носи слух, че бившите космонавти сякаш изпитват призвание към нашия орден. Разбира се, това не е случайно. И, спомнете си, когато вие бяхте постулант, не ви ли разпитваха за вашия опит в Космоса?
Джошуа кимна.
— Трябва също да си спомняте, че са ви питали, дали можете отново да излезете в космоса, ако орденът го поиска от вас.
— Да, помня.
— Тогава не можете да твърдите, че не сте се досещали, че определено сте предназначен за „Quo peregrinatur“, ако се наложи да се приведе планът в изпълнение.
— Аз… аз си спомням, че това ме изплаши, мой господарю.
— Изплаши?
— По-точно ме накара да се съмнявам. Но също ме изплаши, защото се надявах да прекарам останалите си дни в ордена.
— Като свещеник ли?
— Това… още не съм решил.
— „Quo peregrinatur“ няма да ви освободи от вашия обет и не означава, че ще напуснете ордена.
— Орденът също ли тръгва?
Зерчи се усмихна.
— А с него и „Книга на Паметта“.
— Цялата „Кни…“ о, вие имате предвид микрофилмите. И къде?
— В колонията на Центавър.
— Колко дълго се лети дотам, домине?
— Ако полетите, то никога няма да се върнете обратно.
Монахът въздъхна тежко и се втренчи с невиждащ поглед във втората телеграма. Той дърпаше с ръка брадата си и изглеждаше силно озадачен.
— Въпросите са три — продължи абатът. — Не отговаряйте веднага, но започнете да ги обмисляте и то внимателно. Първо, желаете ли да отлетите? Второ, чувствувате ли призвание към духовната служба? И трето, желаете ли да оглавите групата? И под „желаете ли“ аз не разбирам „желаете ли да се покорите“. Аз разбирам да го желаете с ентусиазъм, да желаете да тръгнете именно по този път. Обмислете го добре, имате на разположение три дни, а може и по-малко.
Промените неведнъж се опитваха да превземат постройките и земите на древния манастир. За да запазят старите постройки от нашествието на новата, по-динамична структура, всички нови пристройки се издигаха извън стените на абатството и даже от другата страна на шосето, много често за сметка на удобствата. Покривът на старата трапезария прогни и се налагаше да пресичат шосето, за да отиват в новата. Неудобството малко се облекчаваше от подземния проход, по който братята шестваха ежедневно до трапезарията.
Шосето, съществуващо вече стотици години и разширено неотдавна, беше същият път, който използуваха и езичници, и богомолци, и селяни, и магарешки каруци, и скитници, и дивите ездачи от Изток, и артилерията, и танковете, и десеттонните камиони.
Движението по него ту течеше като пълноводна река, ту като тънка струйка или дори като капки в зависимост от епохата и годишните времена. Някога, преди много години, движението беше в шест редици и се управляваше автоматично. След това то се прекрати, покритието на пътя се напука и прахът го покри. Жителите от пустинята започнаха да откъртват разбитите му бетонни плочи и да си строят с тях ту къщи, ту барикади. Ерозията го превърна в пустинен път, пресичащ диви безлюдни местности. Но сега, както по-рано, движението по пътя ставаше в шест редици и се регулираше автоматично.
— Надвечер движението се оживи — каза абатът, когато излязоха от вратите на старото абатство в здрача. — Хайде да пресечем по шосето. След прашната буря в тунела може би е задушно. Или не ви се иска да притичвате между колите?
— Добре, да вървим — съгласи се брат Джошуа.
Огромните камиони със загасени фарове (фарове се използуваха само за сигнализация) с рев прелитаха покрай тях. Те следяха пътя с антени, а магнитните им датчици опипваха стоманените ленти в пътното платно, които ги направляваха. Материализирани еритроцити в артериите на Човечеството, тези мамонти безгрижно настъпваха към монасите, а те им се измъкваха и притичваха от платно на платно. Ако някой камион премажеше човек, то следващите щяха да го прегазват и прегазват, докато службата по безопасност не откриеше плоския отпечатък от човешкото тяло и не спреше движението, за да почисти шосето. Чувствителният механизъм на автомата много повече реагираше на метална маса, отколкото на тяло от месо и кости.