Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Не теория, просто фантазия.
— Добре тогава, фантазия, умницата ми — каза мистър Лори, като я потупа по ръката. — Неговите звуци са многобройни и много силни, нали? Чуй само!
Неудържими, безумни и опасни стъпки, които се втурваха в живота на всекиго, стъпки, които трудно се изчистваха, ако бяха оцапани с кръв, стъпки, които вилнееха далеч в Сен Антоан, докато малката група седеше до тъмния прозорец в Лондон.
Онази утрин Сен Антоан представляваше огромна тъмна маса от плашила, които се движеха нагоре-надолу, а понякога над разлюлените глави проблясваше светлина, където слънцето осветяваше стоманени остриета и щикове. Страховит рев се надигна от гърлото на Сен Антоан и гора от голи ръце се вплете във въздуха като изсъхнали клони при зимен вятър. Пръстите конвулсивно се вкопчваха във всяко оръжие или подобие на оръжие, което биваше подхвърлено отдолу, независимо колко надалече.
Кой ги раздаваше, откъде идваха, къде отиваха, каква сила ги караше да потреперват или да се разтърсват с десетки наведнъж над главите на тълпата, подобни на светкавици — никой не можеше да каже. Разпределяха се мускети, патрони, барут, гюллета, железни и дървени пръчки, ножове, брадви, пики, всякакви оръжия, които надхвърляха приумиците на всякаква изобретателност. Хората, които не можеха да докопат нищо, сядаха и с кървящи ръце изтръгваха камъни и тухли от собствените си домове. Всяко сърце и пулс в Сен Антоан беше обхванати от трескаво напрежение и огън. Всяко живо същество там не жалеше живота си и беше обезумяло с една страстна готовност да го жертвува.
Както всеки водовъртеж от вряща вода има свой център, така и този кипеж бликаше от кръчмата на Дефарж и всяка човешка капка в този казан се стремеше към центъра на водовъртежа, където самият Дефарж, вече изцапан с барут и пот, раздаваше команди и оръжие; едни блъскаше назад, други дърпаше напред, вземаше едно оръжие от един и го даваше на друг, работеше и се бореше в най-голямата врява.
— Стой до мене, Жак Трети! — викаше Дефарж. — А вие, Жак Първи и Втори, се разделете и оглавете колкото се може повече патриоти. Къде е жена ми?
— Тук съм де? Нали ме виждаш! — каза мадам, която както винаги беше спокойна, но днес не плетеше. Решителната й десница сега се занимаваше с една брадва вместо с обичайните по-фини инструменти, а на кръста висеше пищов и един жесток нож.
— Къде отиваш, жено?
— Засега — каза мадам — оставам с теб. После ще ме видиш начело на жените.
— Хайде тогава! — извика Дефарж с кънтящ глас. — Патриоти и приятели, готови сме! Към Бастилията!
С рев, който прозвуча, сякаш дъхът на цяла Франция се бе влял в една презряна дума, живото море се надигна, вълна след вълна, и заля града. Звъняха звънци, биеха барабани, морето бушуваше и гърмеше на новия си бряг и атаката започна.
Дълбоки окопи, двоен подвижен мост, масивни каменни стени, осем големи кули, оръдия, мускети, огън и дим. През тоя огън и дим, в тоя огън и дим, защото морето го бе люшнало към едно оръдие и той в мига се превърна в артилерист, цели два яростни часа Дефарж от кръчмата работи като мъжествен войник.
Дълбоки ровове, единичен мост, масивни каменни стени, осем големи кули, оръдия, мускети, огън и дим. Единичният мост падна. „Действувайте, другари, действувайте! На работа, Жак Първи, Жак Втори, Жак Хиляда, Жак Две хиляди, Жак Двайсет и пет хиляди! В името на всички ангели или дяволи, както искате, но на работа!“ Така говореше Дефарж от кръчмата, все още държейки пушката си, която отдавна се бе нагорещила.
— Към мен, жени! — викаше мадам, неговата съпруга. — Какво? Та ние ще можем да убиваме не по-зле и от мъжете, щом превземем крепостта.
Към нея се тълпяха жени с жадни писъци, въоръжени различно, но с еднакъв глад и жажда за мъст.
Оръдия, мускети, огън и дим, но дълбокият ров, единичният мост, масивните каменни стени и осемте големи кули още се държаха. Бушуващото море малко се поразмести заради падащите ранени. Блеснали оръжия, пламтящи факли, димящи каруци с влажна слама, усилена работа по барикадите във всички посоки, писъци, залпове, проклятия, смелост без резерва, гръм, трясък и тропот, свирепият шум на живото море. Но дълбокият ров и единичният мост, масивните каменни стени и осемте големи кули все още се държаха и Дефарж от кръчмата все още стискаше пушката си, двойно нагорещена през тези четири яростни часа.
Бял флаг от вътрешността на крепостта и тръба, която едва се чу сред бушуващата буря — в нея нищо не можеше да се чуе; изведнъж морето се надигна неимоверно, понесе кръчмаря Дефарж през сваления мост, премина през масивните външни стени и влезе в осемте големи кули, които се предадоха!