Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
Здравенякът падна тежко, с разперени ръце и крака. После успя някак да се извърти на една страна, притискаше корема си с ръка. От раната бликаше кръв. Клаус се закашля. Още кръв. Яркочервена. Артериална. Куршумът на Гюнтер беше засегнал важен орган.
Анна притича при Гюнтер да провери раната му. Той я бутна назад, беше насочил пистолета си към поваления Клаус. По ръката му се стичаше кръв и капеше по скалния под.
Клаус се изсмя, звук като от стържещи камъни.
— Всички ще умрете! Когато възелът се затегне около вратовете ви!
Закашля се отново, разтърсен от конвулсии. Кръвта се събираше в локва под него. С последна крива усмивка, той се отпусна на пода по лице. Гюнтер свали пистолета. Нямаше нужда да държи повече на прицел бившия си събрат. Едно последно вдишване — и едрият мъж застина.
Мъртъв.
Гюнтер остави Анна да стегне раната му с някакъв мазен парцал.
Пейнтър обиколи тялото на Клаус. Нещо не му даваше мира. Другите хора в халето се бяха събрали и си говореха оживено. В гласовете им се долавяше едновременно страх и надежда. Всички бяха чули за предполагаемото лечение.
Анна се приближи до него.
— Ще накарам някой от техниците да прегледа сателитния му телефон. Може би това ще ни насочи към човека или хората, организирали саботажа.
— Няма достатъчно време за това — измърмори разсеяно Пейнтър. Опитваше се да се изключи от всичко странично и да се съсредоточи върху онова, което не му даваше мира. Беше като да посягаш към нещо, което е само на милиметри от обсега ти.
Крачеше и прехвърляше наум казаното от Клаус.
„… можем отново да сме крале сред хората…“
„… изпълнихте предназначението си и вече не сте нужни…“
Главоболието му рязко се усили.
Клаус явно бе вербуван като двоен агент… в игра на индустриален шпионаж. От някой, който провежда паралелно проучване. И работата тук, в замъка, на даден етап бе станала излишна, при което бяха предприети стъпки за елиминиране на конкуренцията.
— Възможно ли е да говореше истината? — попита Гюнтер.
Пейнтър си спомни колебанието му отпреди малко, когато му подхвърлиха въдицата с неустоима стръв — лечение за него и за сестра му. Всичко това беше умряло заедно с Клаус.
Но те нямаше да се откажат.
Анна беше коленичила до трупа. Извади от джоба на Клаус малък телефон.
— Ще трябва да действаме бързо.
— Ти можеш ли да помогнеш? — обърна се Гюнтер към Пейнтър и кимна към телефона.
Единствената им надежда беше да открият кой е стоял от другата страна на линията.
— Ако успееш да проследиш разговора… — каза Анна, докато се изправяше.
Пейнтър поклати глава, но не в знак на отрицание. Стисна слепоочията си. Главата му пулсираше — главоболието се беше превърнало в тежък пристъп на мигрена. Но не това го накара да поклати глава.
Близо… каквото и да го глождеше, беше толкова близо, че…
Анна пристъпи към него и го докосна по лакътя.
— Всички имаме интерес да…
— Знам — прекъсна я той. — Млъкни! Остави ме да помисля.
Анна отпусна ръка.
Избухването му накара всички в халето да млъкнат. Той се мъчеше неистово да измъкне на светло онова, което мозъкът му криеше от него. Беше като разместените цифри на телефонния номер. Сигурно така се чувстваха хората, страдащи от старческо оглупяване.
— Сателитният телефон… нещо, свързано със сателитния телефон… — прошепна той, потискаше мигрената само със силата на волята си. — Но какво?
— Какво имаш предвид? — тихо попита Анна.
И изведнъж той се сети. Не можеше да повярва, че е бил толкова сляп.
Свали ръце и отвори очи.
— Клаус знаеше, че замъкът е под електронно наблюдение. Така че защо изобщо се е обадил? С риск да се разкрие? Защо е поел такъв риск?
Заля го вълна от студен ужас. Извъртя се към Анна.
— Слухът. Онзи, че има скрит запас от Зерум 525. Само ние ли знаехме, че е фалшив? Че всъщност няма и грам от течния метал?
Другите в халето ахнаха. Неколцина се развикаха. Слухът беше посял надежда, породил беше оптимизъм, че може да се конструира нова Камбана. Сега всичко това се срути с един удар.
Но явно и някой друг беше повярвал на слуха.
— Само Гюнтер знаеше истината — каза Анна и потвърди най-лошите му страхове.
Пейнтър бързо огледа халето. Представи си плана на замъка. Вече знаеше защо Клаус се е обадил… и защо го е направил оттук. И защо бе толкова самоуверен, че дори не бе захвърлил някъде телефона. Неслучайно беше избрал именно това място.
— Анна, когато пусна слуха, къде каза, че било допълнителното количество Зерум 525? И как е избегнало експлозията?
— В сейф.
— Какъв сейф? Къде?
— Далеч от мястото на експлозията. В моя кабинет. Защо?