Черният орден

Райън срещна погледа му в огледалото, преглътна и каза:

— Баща ми си мисли, че не знам нищо за прадядо Хуго. Според него е по-добре всичко да си остане погребано в миналото, ja? Само че хората тук още говорят. За прадядо и за баба Тола.

Грей разбираше. Семейните тайни винаги намираха начин да излязат на повърхността, колкото и надълбоко да си ги заровил. А слуховете очевидно бяха събудили любопитството на младежа към роднините му и участието им във войната. То буквално струеше от очите му.

— Провел си свое собствено разследване, а? — подхвърли Грей.

Райън кимна.

— Вече от три години се ровя. Само че всичко започна по-рано. Когато падна Берлинската стена. Когато Съветският съюз се разпадна.

— Не разбирам — каза Грей.

— Помните ли когато Русия разсекрети старите съветски досиета?

— Долу-горе. И какво?

— Ами, когато реконструирали Вевелсбург…

— Чакай малко — прекъсна го Фиона. Седяла беше със скръстени ръце, сякаш възмутена от нахлуването на непознатия. Но Грей я беше хванал да измерва косо с поглед младежа и сега се зачуди дали Райън още е във владение на портфейла си. — Реконструирали са го? Това грозно нещо?

Райън кимна и в същото време замъкът се появи пред погледите им на хребета. Грей даде мигач и зави по Бургщрасе, шосето, което водеше към замъка.

— Малко преди края на войната Химлер заповядал да го взривят. Само северната кула останала непокътната. След войната го построили наново. Отчасти музей, отчасти младежко общежитие. Ако питате баща ми, по-добре било да го сринат до основи.

За Грей това бе разбираемо.

— Довършили го през седемдесет и девета — продължи Райън. — Оттогава директорите на музея редовно отправят молби към правителствата на бившите съюзници да върнат на музея експонати, документи и така нататък.

— Включително и към Русия — каза Монк.

— Naturlich. След като досиетата бяха разсекретени, тогавашният директор прати специалисти в Русия. Преди три години те се върнаха с цели камиони документация, свързана с руската кампания по тези места. Преди да потеглят обаче били подготвили и списъци с имена на хора, за които да потърсят информация в съветските досиета. Включително за моя прадядо Хуго Хирцфелд.

— Защо?

— Бил е тясно свързан с ритуалите на обществото „Туле“, които се провеждали в замъка. А и бил широко известен, поне на местна почва, с познанията си за руните, които се срещат навсякъде из замъка. Дори си е кореспондирал с Карл Вилигут, личния астролог на Химлер.

Грей си помисли за символа в библията, но не каза нищо.

— Няколко кашони били пълни само с документи за прадядо ми. Информираха баща ми, но той отказа да има каквото и да било общо с всичко това.

— Но не и ти. Промъкнал си се горе — каза Монк.

— Исках да науча повече за него — каза Райън. — Да разбера защо… какво е станало… — Младежът поклати глава.

Миналото си има начин да те сграбчи в лапите си и да не те пусне.

— И какво научи? — попита Грей.

— Не много. В единия кашон имаше документи от нацистката изследователска лаборатория, където е работил прадядо ми. Издигнали са го до ранг Oberarbeitsleiter. Ръководител на проекта. — Последното беше казано едновременно със срам и предизвикателство. — Но не ставаше ясно върху какво са работили — явно целта на проекта не е била разсекретена. Имаше предимно лична кореспонденция. С приятели и роднини.