Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
Докато вървяха по коридорите и се спускаха по стълбища, Пейнтър свали задния капак на преносимия телефон. Прибра капака в джоба си, извади батерията и свърза своя усилвател към жичката за антената в освободеното от батерията гнездо. Излъчването щеше да е единично и да трае само няколко секунди, но би трябвало да свърши работа.
— Какво е това? — попита Гюнтер.
— Нещо като ловджийска хрътка. Усилвателят записа спецификациите на чипа на телефона на саботьора, докато траеше обаждането му. С негова помощ мога да го открия, ако е наблизо.
Гюнтер изсумтя, взел лъжата за чиста монета.
Дотук добре.
Стълбището ги изведе в широк проход, достатъчно голям да мине и танк. Стари стоманени релси лъщяха по пода право към сърцето на планината. Хеликоптерната площадка беше в другия край, далеч от основната част на замъка. Качиха се на една открита платформа, Гюнтер освободи ръчната спирачка и включи електрическия мотор, като натисна педал в пода. Нямаше седалки, само перила. Пейнтър се хвана здраво. Платформата ускори по релсите, осветявана на пресекулки от вградени в тавана лампи.
— Имате си собствена подземна железница? — каза Пейнтър.
— За транспортиране на товари — отвърна тихо Анна, лицето й бе вцепенено от болка. Беше взела две таблетки по пътя дотук.
Подминаха някакви складове, пълни с натрупани един върху друг варели, сандъци и щайги, явно транспортирани по въздуха и оставени тук на склад. След минута стигнаха до края на прохода. Въздухът постепенно се беше затоплил, станал беше по-влажен и миришеше слабо на сяра. Пейнтър слезе от платформата и веднага усети дълбоко басово трептене, което вибрираше през скалата и нагоре по краката му. Разгледал беше плана на замъка и знаеше, че геотермалната централа е разположена дълбоко под земята някъде в този район.
Но те се движеха нагоре, а не надолу.
Поеха по широка рампа. Лекият й наклон ги изведе в просторна кухина. Светлина се лееше от отворена двойна стоманена врата на тавана. Помещението приличаше на склад на търговско летище — кранове, мотокари, тежко оборудване. А в центъра си почиваха два хеликоптера, единият черен, другият бял, и двата с форма на сърдити стършели, конструирани за полет при големи височини.
Клаус, здравенякът, един от малцината побратими на Гюнтер от групата на Sonnekonige, ги видя и тръгна към тях; придържаше болната си ръка. Обърна се към Анна, без да поглежда двамата й придружители.
— Периметърът е покрит — каза отсечено на немски.
Кимна към редица мъже и жени встрани. Бяха десетина и стояха под зорките погледи на въоръжени пазачи.
— И никой не се е измъкнал? — попита Анна.
— Nein. Бяхме готови.
Анна беше наредила по един Sonnekonige да заеме позиция във всеки основен квадрант на замъка, в готовност да отцепи своя район, ако устройството на Пейнтър го посочи като вероятното местоположение на саботьора. Но ако беше допуснал грешка? Вълнението тук със сигурност щеше да предупреди саботьора и той щеше да се укрие още по-надълбоко. Друг шанс нямаше да имат.
Анна също го знаеше. Тръгна вдървено към задържаните.
— Открихте ли го?
Спъна се и за миг сякаш загуби равновесие. Гюнтер я хвана за лакътя и на лицето му се изписа тревога.
— Добре съм — прошепна му тя и продължи напред сама.
— Претърсихме всички. — Клаус се правеше, че не е забелязал нищо. — Не открихме телефон, нито друго съмнително устройство. Тъкмо се канехме да започнем претърсване на хеликоптерната площадка.
Анна свъси чело още повече. Точно от това се бяха страхували. Вместо да носи телефона у себе си, саботьорът като нищо можеше да го е оставил някъде след обаждането.
Или пък Пейнтър беше допуснал грешка при изчисленията.
В такъв случай трябваше да се реваншира.
Той пристъпи до Анна и вдигна импровизираното устройство.
— Навярно бих могъл да съкратя търсенето на телефона.
Тя го изгледа подозрително, но нямаше избор. Така че кимна.
Гюнтер не се отделяше от него, буквално се беше залепил за гърба му.
Пейнтър вдигна сателитния телефон, включи го и набра номера, който беше научил наизуст. Девет цифри. Нищо не се случи. Всички го гледаха втренчено.