Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
„С помощта на Химлер.“
Грей разбираше в какво се корени гневът на този човек… и защо беше накарал сина си да излезе от стаята. Семейна тайна като тази беше по-добре да си остане заровена. Йохан отново впери поглед в бурята навън.
Грей взе библията и даде знак на другите да излязат. После каза на възрастния мъж:
— Danke.
Йохан не му обърна внимание, потънал в миналото.
Излязоха на верандата. Дъждът все така се изливаше от прихлупеното небе. Дворът беше празен. Денят явно не ставаше за туризъм.
— Да тръгваме — каза Грей и излезе на дъжда.
— Идеален ден за щурмуване на замъци — саркастично отбеляза Монк.
Докато притичваха през двора, Грей забеляза, че някаква кола е паркирала до тяхната. Празна. Предният й капак вдигаше пара под студения дъжд. Явно автомобилът току-що беше пристигнал.
Ледено бял мерцедес.
9.
Саботьорът
— Откъде идва сигналът? — попита Анна.
Сама беше — Лиза предпочела да остане в библиотеката, работела по нещо. Пейнтър реши, че по-скоро Анна предпочита засега да ги държи разделени.
И толкова по-добре в случая — така Лиза щеше да е далеч от опасността.
Особено ако наистина бяха засекли саботьора.
Наведен към екрана на лаптопа, Пейнтър разтриваше върховете на пръстите си. Мъчеше го непрестанен сърбеж под ноктите. Спря, колкото да посочи триизмерната схема на замъка.
— Най-вероятно е да е в този район — каза и почука по екрана. Беше изненадан колко навътре в планинските недра се е разпрострял замъкът. Сигналът идваше от най-вътрешната част. — Няма как да ограничим повече периметъра, но знаем, че саботьорът има нужда от чист хоризонт, за да използва сателитния си телефон.
Анна поизправи гръб.
— Там е хеликоптерната площадка.
Гюнтер кимна и изсумтя.
Пулсиращите линии на екрана внезапно изчезнаха.
— Затвори — каза Пейнтър. — Трябва да действаме бързо.
Анна се обърна към Гюнтер.
— Свържи се с Клаус. Хората му да обградят хеликоптерната площадка. Веднага.
Гюнтер се обърна към един закачен на стената телефон и даде заповед за начало на претърсването. Планът им беше да задържат всички в непосредствена близост до сигнала и да установят кой има незаконен сателитен телефон.
Анна отново се обърна към Пейнтър.
— Благодаря ви за помощта. Оттук ние ще поемем търсенето.
— Може би все още мога да помогна. — Пейнтър пишеше бързо по клавиатурата. Запомни номера, който се появи на екрана, после разкачи импровизирания сигнален усилвател от захранващата система на замъка. И стана. — Но ще ми трябва един от портативните ви сателитни телефони.
— Не мога да ви оставя тук с телефон. — Анна разтърка слепоочията си с кокалчетата на пръстите си и примижа. Главоболие.
— Не е необходимо да ме оставяте. Ще дойда с вас на хеликоптерната площадка.
Гюнтер пристъпи напред, свъсен повече от обичайното.
Анна му махна да отстъпи.
— Нямаме време за спорове. — Ала нещо неизказано премина между гиганта и сестра му. Предупреждение към здравеняка да държи Пейнтър под око.
Анна ги поведе навън.
Пейнтър тръгна след нея, продължаваше да разтрива пръстите си. Имаше чувството, че ноктите му горят. Огледа ги внимателно — очакваше червенина на възпаление. Но вместо това ноктите му бяха необичайно бледи, почти безцветни.
Измръзване?
Гюнтер му подаде един от телефоните, с които разполагаше замъкът, забеляза какво е привлякло вниманието му и поклати глава. После протегна към него ръката си. Пейнтър отначало не разбра… а после забеляза, че ноктите на три от пръстите му, от средния към кутрето, липсват.
Гюнтер дръпна ръка и тръгна след Анна.
Пейнтър свиваше и отпускаше ръце. Значи усещането за гъдел и парене не се дължеше на измръзване. Квантовата болест прогресираше. Спомни си какво беше казала Анна за хората, облъчвани експериментално с лъчението на Камбаната — че губели уши и пръсти. Почти като при проказа.
Още колко време му оставаше?
Докато навлизаха все по-дълбоко в планинските недра, Пейнтър наблюдаваше Гюнтер. През целия му живот над главата му бе висял меч. Хронично отпадане, последвано от лудост. А сега на Пейнтър му предстоеше да се запознае отблизо със съкратената версия на същата болест. Не можеше да отрече, че мисълта за това го ужасява — не толкова физиологичната страна, колкото загубата на ясния разсъдък.
Още колко време му оставаше?
Гюнтер, изглежда, се беше досетил за какво мисли и изръмжа под нос:
— Няма да позволя това да сполети Анна. Ще направя всичко, за да го спра.
„Вярно, нали са брат и сестра“, помисли си Пейнтър. Едва след като беше разбрал за това, забеляза слабата семейна прилика — извивката на устните, формата на брадичката, еднаквите бръчки по челото, когато се намръщеха. Определено имаше прилика, но тя свършваше дотук. Тъмната коса и зелените очи на Анна нямаха нищо общо с промитите, избелени сякаш цветове на брат й. Само Гюнтер е бил роден под въздействието на Камбаната, само едното дете е било пожертвано, дадено като кръвен данък, за да се превърне в последния Sonnekonig.