Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
— Може да сме и под езерото — каза Рон, взирайки се в тъмните кални стени.
И тримата се обърнаха, вперили очи в мрака пред тях.
— Лумос! — прошепна Хари на вълшебната си пръчка и тя отново светна. — Хайде! — подкани той и тримата закрачиха, шляпайки шумно с обувки по мокрия под.
Тунелът бе толкова тъмен, че виждаха само пред себе си. На светлината на пръчката сенките им по стените приличаха на чудовища.
— Не забравяй — тихо го предупреди Хари, докато се придвижваха предпазливо напред, — усетиш ли някакво движение, веднага затвори очи.
Ала тунелът бе тих като гроб и за пръв път се сепнаха от силно изхрущяване, когато Рон настъпи череп на мъртъв плъх, както се оказа. Хари насочи пръчката си към пода и забеляза, че е покрит с костите на малки животни. Мъчейки се да не си представя как би изглеждала Джини, ако я открият, Хари продължи да върви напред, накъдето завиваше тунелът.
— Хари, тук има нещо… — дрезгаво се обади Рон и го хвана за рамото.
Те замръзнаха на местата си, вперили очи напред. Хари различи очертанията на нещо голямо и извито, което лежеше напряко в тунела. Беше неподвижно.
— Може би спи — прошепна той и погледна другите двама. Локхарт бе притиснал очи с длани. Хари се обърна пак да хвърли поглед към това нещо, а сърцето му биеше лудо до болка.
Много бавно, присвил очи колкото да вижда само през миглите си, Хари пристъпваше едва-едва, вдигнал високо магическата си пръчка. Светлината й се плъзна по кожата на гигантска змия, отровнозелена, смъкната и изоставена на кълбо в тунела. Трябва да е била върху същество, дълго поне шест-седем метра.
— Проклятие! — тихо изруга Рон.
Нещо изведнъж се раздвижи зад тях. Колената на Гилдрой Локхарт се бяха подвили.
— Ставайте! — строго му каза Рон и насочи пръчката си към него.
Локхарт се изправи, хвърли се към Рон и го събори на земята. Хари скочи към тях, но беше късно. Локхарт вече се надигаше, пъшкайки, но с пръчката на Рон в ръка и с грейнала усмивка на лицето.
— Приключението свършва тук, момчета! — обяви той. — Ще занеса парченце от тази кожа в училището. Ще им кажа, че е било твърде късно да спася момичето и че вие двамата трагично сте загубили ума си при вида на обезобразеното й тяло. Кажете сбогом на паметта си!
Той вдигна залепената с магипласт пръчка на Рон високо над главата си и викна „Забрави!“.
Пръчката избухна със силата на малка бомба. Хари хвана главата си с две ръце и като се препъваше в гънките на змийската кожа, хукна да се скрие от парчетата от тавана, които се срутваха с трясък на пода. След малко се озова сам пред цяла стена от скални късове.
— Рон! — провикна се той. — Добре ли си, Рон? Рон!
— Тук съм! — чу се глухо гласът на Рон иззад скалната преграда. — Добре съм. Ама оня измамник го няма. Пръчката го запрати нанякъде.
Чу се тъп удар и едно високо „Оууу!“ — явно Рон беше изритал Локхарт в пищяла.
— Ами сега? — гласът на Рон прозвуча отчаяно. — Не можем да продължим. Ще ни трябва цяла вечност да…
Хари вдигна очи към тавана на тунела. Там се бяха появили огромни пукнатини. Той никога не се бе опитвал да разбие с магия нещо толкова голямо, колкото тези камъни, а и сега не беше подходящият момент да опитва. Ами ако рухнеше целият тунел?
Иззад скалите отново се чу тъп удар и пак „Оууу!“. Губеха време. Джини сигурно беше в Стаята на тайните от часове. Хари разбираше, че може да направи само едно нещо.
— Чакай ме тук! — подвикна той на Рон. — Чакайте ме с Локхарт. Аз ще продължа. Ако не се върна до един час…
Настъпи много тежко мълчание.
— Ще се опитам да отместя някои от тези камъни — каза Рон, като се стараеше гласът му да звучи спокойно, — за да можеш да… да се върнеш. И виж какво, Хари…
— До скоро! — прекъсна го Хари, опитвайки се да придаде малко бодрост на разтреперания си глас. И тръгна покрай гигантската змийска кожа. Скоро не чуваше вече и далечен звук от опитите на Рон да мести скалите. Тунелът правеше завой след завой. Всеки нерв по тялото на Хари трептеше неприятно. Той хем искаше тунелът да свърши, хем се боеше от това, което можеше да види в края му. Но най-сетне, като премина през още един завой, видя пред себе си плътна стена, в която бяха издълбани две оплетени змии с едри блестящи смарагди за очи.
Хари се приближи с пресъхнало гърло. Не бе нужно да вика на помощ въображението си — очите на змиите бяха някак особено живи. Той се сети какво трябва да направи. Покашля се и смарагдовите очи като че ли трепнаха.
— Отвори се! — тихо и гърлено изсъска Хари.
Змиите се разплетоха, стената се пропука и се отвори, двете й половини се плъзнаха меко встрани и Хари прекрачи вътре, цял разтреперан.