Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
— Е, това е интересен въпрос — каза Риддъл доволен. — И една доста дълга история. Истинската причина Джини Уизли да стигне дотук е, че отвори сърцето си и разкри всичките си тайни пред един невидим непознат.
— За какво говориш? — попита Хари.
— За дневника — отвърна Том Риддъл. — За моя дневник. Малката Джини пишеше в него месеци наред и споделяше с мен дребните си жалки тревоги и несгоди — как я дразнели братята й, как трябвало да отиде на училище с мантии и книги, купени на старо… — Очите на Риддъл присветнаха. — …как не се и надявала прочутият, добър и велик Хари Потър да я хареса…
През цялото време, докато говореше, Риддъл не отместваше от лицето на Хари погледа си, в който имаше нещо почти кръвожадно.
— Много е досадно да слушаш за глупавите дребни грижи на единайсетгодишно момиче — продължи той. — Но аз бях търпелив. Отговарях й, проявявах съчувствие, бях мил и любезен. Джини направо ме заобича. „Никой не ме е разбирал така добре, както ти, Том… Толкова съм доволна, че мога да се доверя на този дневник… Като че ли имам приятел, когото мога да си нося в джоба…“
Риддъл се изсмя високо и ледено, което никак не му отиваше. Космите по тила на Хари настръхнаха.
— Ако мога така да се изразя, Хари, винаги съм успявал да омая хората, които ми трябват. И така, Джини изля душата си пред мен и се оказа, че душата й е точно такава, каквато ми бе нужна. Аз ставах все по-силен, хранейки се от нейните най-дълбоки страхове, от най-тъмните й тайни. Аз ставах все по-могъщ, много по-могъщ от малката госпожица Уизли. Могъщ дотолкова, че да започна лека-полека да подхранвам госпожица Уизли с някои от моите тайни, да преливам в нея по малко и от моята душа…
— За какво ми говориш? — попита Хари с пресъхнали устни.
— Още ли не се досещаш, Хари Потър? — каза меко Риддъл. — Джини Уизли отвори Стаята на тайните. Тя удуши училищните петли и надраска заплашителни послания по стените. Тя насъска змията на Слидерин срещу четиримата мътнороди и котката на Филч.
— Не… — прошепна Хари.
— Да — спокойно възрази Риддъл. — Разбира се, в началото тя не знаеше какво прави. Това бе много забавно. Да беше видял само нейните записки в дневника… Те ставаха все по-интересни… Скъпи Том — повтаряше думите й той, наблюдавайки ужасеното лице на Хари, — струва ми се, че губя паметта си. Навсякъде по дрехите ми има перушина, но аз не знам откъде се е взела. Скъпи Том, не мога да си спомня какво правих в нощта на Вси светии, а една котка е била нападната и аз бях цялата изцапана с боя. Скъпи Том, Пърси все ми повтаря, че съм бледа и не приличам на себе си. Мисля, че той ме подозира… Днес имаше ново нападение, а аз не се сещам къде съм била. Том, какво ще правя? Боя се, че полудявам… Мисля, че аз съм тази, която напада всички. Том!
Хари бе стиснал юмруците си така, че ноктите му се забиваха в дланите.
— На глупавата малка Джини й отне доста време, докато разбере, че не трябва да се доверява на дневника — каза Риддъл. — Накрая тя взе да става подозрителна и опита да се отърве от него. И тогава се намеси ти, Хари. Ти го намери и с това ме направи безкрайно щастлив. От всички хора, които биха могли да попаднат на него, точно ти го откри — човекът, когото най-много исках да срещна…
— И защо толкова си искал да ме срещнеш? — попита Хари с гняв, който се надигаше все по-силно у него и му струваше доста усилия да запази гласа си спокоен.
— Ами виждаш ли, Джини ми разказа всичко за теб, Хари — каза Риддъл. — Цялата ти забележителна история. — Погледът му се плъзна по мълниевидния белег на челото на Хари и изражението на лицето му стана по-настървено. — Разбрах, че трябва да науча повече за теб, да говоря с теб, да се срещна с теб, ако имам такава възможност. И така аз реших да ти разкажа за моето прочуто залавяне на оня голям малоумник Хагрид, за да спечеля доверието ти.
— Хагрид ми е приятел — каза Хари, а гласът му започна леко да трепери. — А ти го натопи, нали? Мислех, че си допуснал грешка, но…
Риддъл отново се изсмя гръмогласно.
— Въпросът беше дали ще повярват на мен, или на Хагрид, Хари. И можеш да си представиш, предполагам, как го възприе старият Армандо Дипит. От една страна, Том Риддъл, беден, без родители, но умен и толкова храбър, училищен префект, образцов ученик, и от друга — грамадният непохватен Хагрид, който всяка седмица си навлича някаква беля, опитва се да отглежда малки върколачета под леглото или се промъква в Забранената гора да се бори с тролове. Ще ти призная обаче, че дори и аз останах изненадан колко добре проработи планът. Мислех си, все някой ще се сети, че няма как Хагрид да е Наследника на Слидерин. На мен самия ми отне цели пет години да открия всичко възможно за Стаята на тайните и да намеря тайния вход… Нима Хагрид би имал мозъка или силата да се справи с това!? Единствено учителят по трансфигурация Дъмбълдор вярваше, че Хагрид е невинен. Той убеди Дипит да остави Хагрид и да го обучи за пазач на дивеча. Да, предполагам, че Дъмбълдор дори се е сетил. Май никога не ме е харесвал колкото другите учители…