Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
— Той изобщо не е изгонен, както си мислиш — възрази му Хари.
Говореше, разбира се, съвсем произволно, само за да сплаши Риддъл, но му се щеше сам да си повярва, напук на здравия разум.
Том отвори уста и застина така.
Отнякъде долиташе музика. Риддъл хукна напосоки да огледа празната стая. Музиката звучеше все по-силно. Тя беше ефирна, всепроникваща, неземна… Хари усети как косата му се изправя и сърцето му започва да бие, сякаш се е уголемило двойно. А когато звуците станаха толкова оглушителни, че Хари почувства как вибрират в гърдите му, в горния край на най-близката колона избухнаха пламъци.
Оттам се появи пурпурночервена птица с размерите на лебед, която изпращаше своите странни звуци към сводестия таван. Тя имаше блестяща златна опашка, дълга като на паун, и лъскави златни нокти, в които носеше някаква дрипа.
Само след секунда птицата се устреми право към Хари, пусна опърпаното нещо точно в краката му и кацна тежко на рамото му. Докато птицата прибираше огромните си криле, Хари погледна нагоре и видя, че тя има дълга остра златна човка и черни очи като мъниста.
Птицата спря да пее. Притихнала и топла, тя седеше опряна до бузата на Хари и гледаше право в Риддъл.
— Това е феникс… — пророни Риддъл, отвръщайки злобно на погледа й.
— Фоукс? — прошепна Хари, поемайки си въздух, и усети как златните нокти на птицата леко стискат рамото му.
— А това… — каза Риддъл, насочил поглед към опърпаното нещо, което Фоукс пусна, — е старата училищна Разпределителна шапка.
Така беше. Цялата в кръпки, разнищена и мръсна, шапката лежеше неподвижно в краката на Хари.
Риддъл пак започна да се смее. Смехът му бе толкова силен, че тъмната стая закънтя, като че десет риддъловци се смееха едновременно.
— Това ли изпраща Дъмбълдор на своя защитник — пееща птица и стара шапка? Чувстваш ли се по-храбър, Хари Потър? Чувстваш ли се в безопасност?
Хари не отговори. Дори да не виждаше кой знае каква полза от Фоукс или шапката, поне вече не беше сам и зачака с нарастваща смелост Риддъл да спре да се хили.
— Да се залавяме за работа, Хари — каза Риддъл, все още широко ухилен. — Срещали сме се два пъти — в твоето минало и в моето бъдеще. И на два пъти не успях да те убия. Как изобщо оцеля, а? Разкажи ми всичко. Колкото по-дълго разказваш, толкова по-дълго ще живееш — подкани го той почти загрижено.
Хари бързо пресмяташе наум шансовете си. Риддъл държеше магическата му пръчка, а самият Хари имаше Фоукс и Разпределителната шапка, но и двете не можеха да му помогнат в бой. С една дума — работата стана лоша! Но колкото по-дълго стоеше там Риддъл, толкова по-малко живот оставаше на Джини… А междувременно, както изведнъж забеляза Хари, очертанията на Риддъл ставаха все по-ясни и плътни. Ако трябваше да се бият двамата, по-добре беше това да се случи веднага.
— Не се знае защо си загубил мощта си, когато си ме нападнал — рязко му отвърна Хари. — Самият аз не знам, но знам защо не си успял да ме убиеш. Защото майка ми е умряла, за да ме спаси. Моята обикновена майка с мъгълско потекло — продължи той, тресейки се вече от едва потискан гняв. — Тя ти е попречила да ме убиеш. А аз видях истинската ти същност, видях я миналата година. Ти си една развалина. Ти едва си жив. Ето докъде те докара цялата твоя мощ. Ти се криеш. Ти си грозен, ти се разлагаш!
Лицето на Риддъл се изкриви и после се разплу в зловеща усмивка.
— Значи така. Майка ти умряла, за да те спаси. Да, това е силно противодействаща магия. Сега разбирам — у теб всъщност няма нищо особено. Аз пък се чудех… Защото между нас двамата, Хари Потър, има много странна прилика. Дори и ти не може да не си я забелязал. И двамата сме със смесена кръв, сираци, отгледани от мъгъли. Може би единствените двама, говорещи змийски в „Хогуортс“ след великия Слидерин. Ние си приличаме дори и на външен вид… Но в края на краищата само щастливата случайност те е спасила от мен. Ето това исках да разбера.
Хари стоеше напрегнат и чакаше Риддъл да вдигне магическата пръчка, но разкривената усмивка на Том се разтегляше още повече.
— А сега, Хари, ще ти предам един малък урок. Нека да поставим мощта на Лорд Волдемор, наследник на Салазар Слидерин, срещу Хари Потър и най-добрите оръжия, които Дъмбълдор е в състояние да му даде.
Той хвърли подигравателен поглед към Фоукс и шапката и се отдалечи. Със сковани от страх крака Хари гледаше как Риддъл спря между колоните и погледна към каменното лице на Слидерин, високо горе в полумрака. Том отвори широко уста и просъска нещо, но Хари разбра какво изричаше.
— Говори ми, Слидерин, най-великия от четворката на „Хогуортс“!