Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
Може би беше средата на следобеда — капитанът напълно беше изгубил представа за времето (проклетите цитадели скриваха слънцето), — когато един от стражите се появи и го извика при портите.
— Какво има? — изръмжа нетърпеливо капитанът, пронизвайки стража с единственото си здраво око (другото беше изгубил в битка с елфите в Силванести). — Нова краола ли? Ударете и двамата по главите и ги вкарайте в затвора. Омръзна ми…
— Не, сър — заекна пазачът, млад таласъм, умиращ от страх пред своя калитан-човек. — Стражите на п-портите м-ме изпращат. Д-двама офицери със з-затворници иска: р-разрешение да влязат.
Капитанът разочаровано изруга. Какво ли още го чакаше? Той едва не каза на таласъма да се върне и да ги пусне да влязат. Мястото и без това гъмжеше от роби и затворници. Няколко повече нямаха никакво значение, но армията на Господарката Китиара се събираше отвън, готова да влезе, и той трябваше да бъде на място, за да поднесе официалните приветствия.
— Какви затворници? — попита раздразнено, като се опитваше набързо да свърши с писмената работа, преди да тръгне за церемонията. — Пияни драконяни? Просто ги заведете…
— Аз… аз мисля, че трябва да дойдете, с-сър. — Таласъмът се потеше, а потните таласъми не са приятни отблизо. — Д-двама човеци и к-кендер.
Камитанът сбърчи нос.
— Казах… Кендер ли? — попита с внезапен интерес. — А няма ли случайно и джудже?
— Не, доколкото знам, сър — отговори нещастният таласъм. — Но може да съм го пропуснал в тълпата.
Той препаса бързо меча си и последва таласъма към портите. Там за момента цареше спокойствие. Войските на Ариакъс бяха вече в палатковия лагер, а тези на Китиара се ръчкаха и биеха, докато се подредят, за да влязат в града. Времето за церемонията почти беше настъпило. Капитанът хвърли бърз поглед към групата, току-що влязла през първите порти. Двама висши офицери от драконовата армия пазеха намусените затворници. Той внимателно ги огледа, спомняйки си заповедите, които беше получил едва преди два дни — зорко да бди за джудже, което пътува с кендер. С тях можеше да има елф и елфа с дълга сребриста коса, която всъщност била сребърен дракон. Това били приятели на Лорана и Кралицата на Мрака очаквала някой от тях или всички заедно да се опитат да я освободят.
— Да, имаше кендер, но жената имаше къдрава червена коса, а не сребриста и ако беше дракон, капитанът щеше да си изяде нагръдника. Прегърбеният старец с дълга, рошава брада със сигурност беше човек, а не джудже или елф. Само не можеше да разбере защо офицерите са си дали труда да заловят тази сбирщина.
— Прережете им гърлата вместо да ни притеснявате — каза кисело капитанът. — В момента няма място в затвора.
— Това ще бъде загуба! — каза един от офицерите — гигант с ръце като дървесни стволове. Той грабна червенокосото момиче и го повлече напред. — Чух, че на пазара за роби дават добри пари за такива като нея.
— Тук си прав — промърмори капитанът и огледа със здравото си око пищното тяло на момичето, подчертано от ризницата. — Но не знам какво смятате да получите за тази сган! — Той сръга кендера, който възмутено изкрещя, но веднага беше укротен от другия пазач. — Убийте ги!
Едрият мъж изглеждаше объркан от този аргумент, но преди да отговори, другият офицер, който досега мълчеше, пристъпи напред.
— Човекът е магьосник. А кендерът — шпионин. Заловихме го близо до крепостта Даргаард.
— Защо не казахте веднага вместо да ми губите времето. Влезте и ги затворете — каза бързо капитанът, дочул сигнала на роговете. Беше време за церемонията и масивните железни врати потрепваха, готови да се отворят. — Дайте документите си да ги подпиша…
— Нямаме документи… — започна едрият офицер.
— За какви документи говорите? — прекъсна го брадатият му колега, докато ровеше в кесията си. — За самоличност…
— Не! — каза капитанът, изгарящ от нетърпение. — Заповед на командира ви да доведете пленниците.
— Не ни е давана такава заповед. Това ново нареждане ли е?
— Не, не е. — Капитанът ги изгледа с подозрение. — Как сте дошли дотук без нея? И как смятате да се върнете? Мислехте да запрашите нанякъде с парите от робите, така ли?
— Не! — Едрият офицер почервеня от ярост и очите му блеснаха. — Може би командирът ни е забравил. Има си достатъчно проблеми, а и няма да е трудно да се справим с това, ако ме разбираш. — Той злобно погледна капитана.
Портите се отвориха. Роговете мощно засвириха. Капитанът въздъхна отчаяно. В този миг трябваше да стои в центъра, за да поздрави Господарката Китиара, затова кимна на няколко от стражите на кралицата, които стояха наблизо.