Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
— Уморих се, Танис. Толкова съм уморен. — Очите му се отправиха към черното каменно езеро. — Аз… завиждам на приятеля ти. Той намери покой. Никога ли няма да постигна това? — Берем сви юмруци, потръпна и обхвана главата си. — Но се боя, защото виждам края. Той е съвсем близо.
— Всички се боим — въздъхна Танис, като триеше парещите си очи. — Прав си, краят е близо и изглежда обвит в мрак. Но отговорът се крие в теб.
— Аз… ще ви кажа… каквото мога — промълви Берем със запъване, сякаш думите с мъка излизаха от устата му. — Но трябва да ми помогнеш! — Ръката му стисна неговата. — Обещай, че ще ми помогнеш!
— Не мога да ти обещая, докато не разбера истината.
Берем седна и се облегна на окървавената скала. Всички се настаниха около него и се увиха плътно в наметките си, защото силният вятър свиреше по склоновете на планините и виеше между странните камъни. Те изслушаха историята на Берем без да го прекъсват, макар от време на време Тас тихичко да проплакваше и подсмърчаше, облегнал глава на рамото на Тика.
Отначало гласът на Берем беше тих и думите колебливи. Понякога виждаха, че се бори със себе си и с мъка продължава разказа си. Но постепенно започна да говори все по-бързо, сякаш облекчението, че след толкова години разказва истината, изпълваше душата му.
— Когато… когато казах, че разбирам как ти — той погледна Карамон — се чувстваш, след като си изгубил брат си, казах истината. Аз… аз имах сестра. Не бяхме близнаци, но се чувствахме много близки. Тя беше само година по-малка. Живеехме в малка ферма до Нерака. Нямахме съседи. Майка ми ни научи да четем и пишем достатъчно, за да се оправяме в живота. През повечето време работехме във фермата. Сестра ми беше единственият ми приятел, единственият ми другар, както и аз нейният. Тя работеше много, прекалено много. След Катаклизма правехме само това, за да имаме какво да ядем. Родителите ни бяха стари и болни… Първата зима почти гладувахме. Каквото и да сте чули за Гладните години, не можете да си го представите. — Гласът му заглъхна, очите му се замъглиха. — Изгладнели глутници диви зверове и още по-диви хора бродеха около къщата и дебнеха… Сестра ми се състари преди да стане на двайсет. Косата й посивя като моята, лицето й се набръчка и отслабна. Но никога не се оплака.
Е, през пролетта нещата не се оправиха особено, но поне имахме надежда, както казваше тя. Можехме да засадим семена и да ги гледаме как растат. Можехме и да ловуваме. Тя обичаше да ловува. Стреляше добре с лък и обичаше да бъде навън. Често излизахме заедно. Онзи ден… — Берем млъкна.
Той затвори очи и започна да се тресе, сякаш му беше студено, но стисна зъби и продължи.
— Онзи ден отидохме по-далеч от обикновено. Пожар, предизвикан от светкавица, беше овъглил храстите и открихме пътека, която не бяхме виждали дотогава. Ловът ни беше неуспешен и ние тръгнахме по нея с надеждата да открием дивеч. Но след известно време забелязах, че това не е пътека, направена от животни, а много стар път, утъпкан от човешки крака. Не беше използван от години. Исках да се върна, но тя продължи напред, любопитна да открие къде води.
Лицето му се напрегна и пребледня. За миг Танис се уплаши, че може да прекъсне разказа си, но Берем продължи трескаво, като обезумял.
— Пътеката водеше до… странно място. Сестра ми каза, че сигурно някога е било храм на злите богове. Не знам. Знам само, че имаше прекършени колони, които лежаха наоколо, обрасли с мъртви плевели. Трябваше да напуснем злото място… — Берем повтори това няколко пъти, сякаш произнасяше заклинание. После замълча.
Никой не помръдна и след миг той заговори толкова тихо, че бяха принудени да се наведат към него, за да чуват.
Постепенно осъзнаха, че той е забравил за тяхното присъствие, че е забравил дори къде се намира. Беше се върнал в онзи миг.
— Но в руините има един много-много красив предмет — основата на една колона, инкрустирана със скъпоценни камъни. — Гласът му се сниши от страхопочитание. — Никога не съм виждал такава красота! Нито такова богатство! Как мога да го оставя! Само един-единствен камък ще ни направи богати!
Можем да се преместим в града! Сестра ми ще има обожатели, както заслужава. Аз… падам на колене и вадя ножа си. Има един зелен камък, който блести ярко на слънцето. По-красив от всичко, което някога съм виждал! Ще го взема! Забивам острието на ножа — Берем направи бързо движение с ръка — в каменната колона и започвам да го дълбая. Сестра ми е ужасена. Тя вика, нарежда ми да спра. „Това място е свещено, моли ме тя. Скъпоценностите принадлежат на някой бог. Това е светотатство, Берем!“