Петдесет нюанса сиво

- Добре... Това, дето трябва да ми връзваш устата. Притеснявам се, че няма да мога да дишам.

- Повярвай ми, аз ще се притеснявам повече дали дишаш добре. Не искам да те душа.

- И как ще използвам ключовите думи, ако не мога да говоря?

Той не отговори веднага.

- Първо, надявам се никога да не се наложи да ги ползваш. Но ако устата ти е вързана, ще използваме сигнали с ръце.

Мозъкът ми се размътваше. Как щеше да стане всичко това? Алкохолът очевидно си казваше думата.

- Притеснявам се от това с устата.

- Добре, ще го отбележа.

Погледнах го и изведнъж разбрах.

- Ти обичаш да връзваш подчинените си, за да не те докосват, нали?

Очите му се разшириха.

- Да. Това е една от причините.

- Затова ли ми върза ръцете?

-Да.

- И не искаш да говориш за това?

- Да, не искам. Искаш ли шампанско? Прави те смела, а аз искам да знам какво мислиш за болката.

Ох, това беше най-гадната част. Той напълни чашата ми и аз отпих.

- Какво е отношението ти към болката? Погледна ме с очакване. И пак си си захапала устата добави мрачно.

Спрях незабавно. Не знаех какво да кажа. Изчервих се.

- Наказвали ли са те физически като дете?

-Не.

- Значи изобщо не можеш да прецениш?

- Не мога.

- Не е толкова страшно, колкото си мислиш. Най-големият ти враг е собственото ти въображение прошепна той.

- Трябва ли да ги правиш тези неща?

-Да-

- Защо?

- Това върви със завладяването на територията. Това умея да правя. Виждам, че си неспокойна. Нека да минем на методите.

Показа ми списъка. Подсъзнанието ми избяга с писък и се скри зад дивана.

Гледах тъпо.

- Можем да работим по тези методи.

- Или да не ги използваме изобщо прошепнах.

- Това е част от сделката, бебчо. Но много бавно, без да те притискам, ще стигнем и до тях.

- Това нещо с наказанията. То ме притеснява най-много казах почти без глас.

- Радвам се, че го каза. Ще оставим бастуните настрани засега. Когато свикнеш с всичко останало, ще увеличим интензитета. Много бавно.

Преглътнах. Той се наведе към мен и целуна устните ми.

- Ето, само дето се притесняваше.

Вдигнах рамене. Сърцето ми пак се бе качило в гърлото.

- Виж, искам да обсъдим още нещо, преди да те заведа в леглото.

- В леглото? Кръвта ми се раздвижи и затопли онези места, за чието съществуване доскоро не бях подозирала.

- Стига, Ана, трудно ми беше да мина през всичкото това четене, без на всеки ред да мисля как искам да те чукам, и то веднага. Не ми се вярва да не е имало някакъв ефект и върху теб.

Свих се от сладка болка. Моето друго аз се задъхваше от възбуда.

- Видя ли? Освен това искам да пробвам нещо.

- Нещо болезнено?

- Не. Престани да виждаш болка навсякъде. Това е предимно удоволствие. Да съм те наранил досега?

- Не казах изчервена.

- Тогава? Виж, днес ми каза, че искаш повече... Изведнъж спря, беше несигурен дали да продължи.

„Накъде бие сега?"

Той стисна ръката ми.