Пан Володиовски

— Аз не ви увещавам към такова нещо, но поддържам, че децата eiusdem martis180 трябва да се обичат, а ето че вместо това от буната на Хмелницки досега, или от трийсет години, всички тия места не изсъхват от кръв.

— А по чия вина?

— Който пръв си признае вината, на него Бог пръв ще прости.

— Ти, ваше благоговейнство, днес носиш духовни дрехи, но на младини, както чуваме, хубаво си биел бунтовниците…

— Биех ги, защото бях длъжен като войник — и не това е мой грях, а задето ги мразех като чумата. Аз имах свои лични поводи, за които няма да говоря, защото това са стари времена и тия рани са вече засъхнали. Но се разкайвам, че вършех повече, отколкото бях длъжен. Под свое командване имах сто души от хоронгвата на пан Неводовски и често излизах самостоятелно и с тях палех, колех, бесех… Ваши милости знаете какви времена бяха. Палеха и колеха татарите, повикани от Хмеля, палехме и колехме и ние, казаците също така навсякъде оставяха само гола земя и си позволяваха още по-грозни жестокости от нас и татарите. Няма нищо по-страшно от вътрешните размирици!… Никой не би могъл да каже какви времена бяха тогава — достатъчно е само това, че и ние, и те приличахме повече на бесни кучета, а не на хора… Веднъж съобщиха на частта ни, че бунтарите обсаждат пан Рушецки в неговата крепост. Изпратиха на помощ мен с моите хора. Пристигнах късно. Крепостта му беше вече сравнена със земята. Аз обаче нападнах пияните селяци и изклах по-голямата част, малцина само се скриха из нивите; тях заповядах да ги хващат живи и да ги бесят за пример. Но къде? По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. В цялото село не беше останала нито една сграда, нито едно дърво, дори дивите круши, които растяха самотно по синорите, бяха изпосечени. Нямах време да правя бесилки; а и гора нямаше никъде наблизо — степи. Какво да се прави? Вземам моите пленници и тръгвам. Все ще се намери някакво клонесто дъбче. Минавам една миля, минавам две — степ и степ, докъдето ти поглед стига. Най-сетне попадаме на следи от някакво село, беше надвечер; гледам, разглеждам: тук-таме купища въглени, а останалото сива пепел! Отново нищо! Но на едно малко възвишенийце беше останал кръст, голям, дъбов, изглежда, направен неотдавна, защото дървото никак не беше още почерняло и светеше при залеза като от огън. На него беше окачен Христос от тенекия, изрязан и така боядисан, че едва като се приближиш отстрани и видиш тънката тенекия, ще разбереш, че не виси истинско тяло; но отпред лицето беше като живо, само малко побледняло от болка, и трънен венец, и очите повдигнати нагоре със страхотна тъга и жал. Когато видях кръста, в главата ми се мярна мисълта: „Ето дърво, друго нямаш“ — но веднага се уплаших. В името на отца и сина, няма да ги беся на кръста! Но помислих, че ще зарадвам очите на Христос, ако заповядам тия, които са пролели толкова невинна кръв, да бъдат съсечени пред неговото лице, и казвам: „Мили Боже, представи си, че това са ония евреи, които са те приковали на кръста, защото тия не са по-добри от тях.“ И веднага заповядах да ги вземат един по един, да ги отвеждат на могилката при кръста и там да ги съсичат. Между тях имаше стари, побелели селяни и момчета! Първият, когото докараха, каза: „В името на Божието страдание, в името на тоя Христос, помилвай ме, пане!“ А аз на това: „Сечи го!“ Драгунът удари и отсече… Докараха втория, той същото: „В името на милостивия Христос, помилвай!“ А аз отново: „Сечи го!“ Същото с третия, четвъртия, петия; бяха четиринайсет и всеки ме заклинаше в името на Христа… Залезът вече беше угаснал, когато свършихме. Заповядах да ги наслагат в кръг около подножието на кръста… Глупак! Мислех, че с тази гледка ще насладя единородния… а те някое време движеха ту ръце, ту крака, от време на време някой се мяташе като риба, извадена от вода, но всичко това беше съвсем кратко; скоро силата напусна телата им и те лежаха тихо като венец…