Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Докато вървеше с майка си по моста към горния двор, Джак попита:
— Как се казваше моят баща?
— Джак, също като теб. Наричаха го Джак Шеърбърг.
Това го зарадва. Имаше същото име като баща си.
— Значи ако има друг Джак, мога да кажа на хората, че съм Джак Джаксън.
— Можеш. Хората невинаги ще те наричат както ти искаш, но можеш да опиташ.
Джак кимна. Вече му беше по-добре. Щеше да мисли за себе си като за Джак Джаксън. Вече не беше го срам. Поне знаеше за бащите, а знаеше и името на своя. Джак Шеърбърг.
Стигнаха до портала на горния двор. Нямаше никакви пазачи. Майка му се спря намръщена.
— Имам много странното чувство, че тук става нещо необичайно — рече тя. Гласът й бе спокоен и равен, но имаше нотка страх в него, която смрази момчето и го обзе предчувствие за беда.
Елън пристъпи в малката караулка в подножието на стражевата кула. Малко след това Джак я чу как ахна. Влезе след нея. Тя стоеше стъписана, с ръка на устата и втренчена в пода.
Пазачът лежеше по гръб, с отпуснати ръце до хълбоците. Гърлото му беше срязано, на пода около него имаше локва кръв и несъмнено бе мъртъв.
III
Уилям Хамли и баща му потеглиха посред нощ с близо сто рицари и войници. Майка му яздеше в ариергарда. Осветената от запалените факли войска, с лица, загърнати заради студа, трябваше да е ужасила обитателите на селата, през които изтрополиха на път към Ърлскасъл. Когато стигнаха кръстопътя, все още бе тъмно като катран. Оттам поведоха конете, за да отдъхнат и да се придвижат колкото се може по-безшумно. На разсъмване се скриха в горите срещу полята около замъка на граф Бартоломю.
Уилям всъщност не беше преброил бойците, които бе видял в замъка — пропуск, заради който майка му го нахока безмилостно, въпреки че както бе изтъкнал, повечето мъже, които видя там, чакаха да ги пратят по задачи, а други можеше да са дошли след неговото заминаване, тъй че броенето нямаше да е достоверно. Но все пак щеше да е по-добре от нищо, както каза баща му. Пресметна обаче, че е видял около четирийсет мъже, тъй че ако не бе настъпила някаква голяма промяна в следващите часове, Хамли щяха да имат превъзходство с над двама срещу един.
Изобщо не бе достатъчно за обсада, разбира се. Те обаче бяха съставили план как да завземат крепостта. Проблемът беше, че нападащата войска щеше да бъде забелязана от наблюдателите и замъкът щеше да е затворен много преди да стигнат до него. Отговорът бе да се измисли начин крепостта да остане отворена, докато войската се придвижи от укритието си в горите.
Разбира се, майка му реши и този проблем.
— Трябва ни суматоха — каза тя, като почеса отока на брадичката си. — Нещо, което да ги хвърли в паника, тъй че да не забележат войската, докато не стане много късно. Например пожар.
— Ако влезе чужд човек и подпали огън, това бездруго ще ги вдигне в тревога — каза баща му.
— Ще трябва да се направи скришом — вметна Уилям.
— Естествено, че скришом — каза изнервено майка му. — Ще трябва да го направиш, докато са на утренята.
— Аз ли? — беше се изненадал Уилям.
Сложиха го да води челната група.
Утринното небе изсветляваше мъчително бавно. Уилям беше изнервен и неспокоен. През нощта с майка му и баща му бяха доуточнили основната идея, но все още много неща можеше да се объркат: челната група по някаква причина можеше да не стигне до замъка; можеха да ги заподозрат и да не могат да действат скришом, а можеха и да ги заловят, преди да са постигнали успех. Дори да успееха, щеше да има бой — първата истинска битка за него. Щеше да има ранени и убити хора, и той можеше да се окаже между извадилите лош късмет. Стомахът му се бе свил от страх. Алиена щеше да е там и щеше да разбере, ако го победят. От друга страна щеше да е там и да види триумфа му, ако победителят е той. Уилям си представи как нахлува в спалнята й с окървавен меч в ръката. Тогава щеше да съжали, че му се е присмивала.
Откъм замъка доехтя звукът на камбаната за утринната служба.
Уилям кимна, за да даде знак. Двама мъже се откъснаха от групата и тръгнаха през полята към замъка. Бяха Реймънд и Ранулф, мускулести бойци със сурови лица, няколко години по-големи от него. Уилям лично ги бе избрал: баща му беше дал пълна власт. Той самият щеше да води главната атака.
Загледа се след Реймънд и Ранулф, докато крачеха енергично през замръзналото поле. Преди да стигнат до замъка махна на Уолтър, сръга коня си и двамата поеха в тръс през полята. Стражите на бойниците щяха да видят две отделни двойки да се приближават в ранни зори към замъка, едната спешена, а другата — на коне. Изглеждаше съвсем невинно.