Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
— Да. Цитаделата има приземие с дървен под. Ако аз щурмувах цитаделата, бих пробил през онази врата и запалил складовете.
— А ако беше граф, как би предотвратил това?
— Бих струпал дялани камъни, пясък и вар за хоросан, и бих оставил там зидар, готов да блокира вратата в момент на опасност.
Граф Бартоломю го изгледа съсредоточено. Светлосините му очи бяха присвити, бледото чело — намръщено. Том не можа да отгатне изражението му. Беше ли му се ядосал затова, че е толкова критичен към защитата на замъка? Човек не би могъл да предскаже как ще реагира един лорд на критика. Общо взето, най-добре беше да ги оставиш да си правят грешките. Но Том беше в отчаяно положение.
Най-сетне графът като че ли стигна до решение. Обърна се към Матю и рече:
— Наеми този човек.
В гърлото на Том се надигна възторжен вик и той едва успя да го сподави. Трудно му бе да повярва. Погледна към Елън и двамата се усмихнаха щастливо. Марта, която не страдаше от скрупулите на възрастните, извика несдържано:
— Урраа!
Граф Бартоломю се обърна и заговори с един от стоящите наблизо рицари. Матю се усмихна на Том.
— Яли ли сте днес?
Том преглътна. Беше толкова щастлив, че още малко и щеше да се просълзи.
— Не, не сме.
— Ще ви заведа до кухнята.
Последваха нетърпеливо стюарда извън залата и по моста към долния двор. Кухнята се оказа голяма дървена постройка на каменна основа. Матю им каза да изчакат отвън. Из въздуха се носеше сладостен аромат — вътре печаха сладкиши. Коремът на Том изкъркори и устата му толкова се навлажни, че заболя. След малко Матю излезе с голяма делва с ейл и му я връчи.
— Ще изнесат хляб и студен бекон след малко — рече той и ги остави.
Том удари глътка ейл и подаде делвата на Елън. Тя даде малко на Марта, после отпи и я подаде на Джак. Алфред понечи да я грабне преди Джак да е отпил, но Джак се обърна и задържа делвата далече от ръката му. Том не искаше нова разправия между децата, не и сега, когато всичко най-после се оправяше. Канеше се да се намеси — като наруши при това правилото си да не се бърка в детски препирни — но Джак отново се обърна и кротко подаде делвата на Алфред.
Алфред надигна делвата към устата си и почна да пие. Том беше отпил само глътка и мислеше, че делвата отново ще мине през него, но Алфред изглежда бе решил да я пресуши. А после стана нещо странно. Когато Алфред обърна делвата, за да допие последните капки ейл, нещо като животинче цопна върху лицето му.
Синът му изрева уплашено и пусна делвата. Забърса косматото нещо от лицето си и скочи назад.
— Какво е това? — писна той.
Нещото падна на пода. Той го зяпна с пребледняло лице и разтреперан от погнуса.
Всички погледнаха. Беше мъртвото орешарче.
Том улови погледа на Елън и двамата изгледаха Джак. Беше взел делвата от Елън, после се беше обърнал уж да избегне Алфред, а след това му я беше подал с изненадваща готовност…
А сега седеше кротко и гледаше ужасения Алфред със смътна усмивка на доволство, заиграла на умното му, детско-възрастно лице.
Джак знаеше, че ще си изпати за това.
Алфред все някак щеше да си отмъсти. Докато другите не гледат, сигурно щеше да го удари с юмрук в стомаха. Това му беше любимият удар, защото болеше много, а не оставяше следи. Джак го беше видял да го прави няколко пъти на Марта.
Но си струваше да изтърпи един юмрук в стомаха, само за да види стъписването и страха на лицето на Алфред, когато умрялата птица падна от бирата му.
Алфред мразеше Джак. За Джак това бе ново преживяване. Майка му винаги го беше обичала, а никой друг не бе изпитвал каквито и да било чувства към него. За враждата на Алфред нямаше никаква явна причина. Той като че ли изпитваше същото и към Марта. Непрекъснато я щипеше, дърпаше й косата и я спъваше, радваше се на всяка възможност да развали нещо, което тя цени. Майката на Джак виждаше какво става и негодуваше, но бащата на Алфред като че ли смяташе, че всичко е съвсем нормално, въпреки че самият той бе добър и мил човек, който явно обичаше Марта. Всичко това беше объркващо и в същото време — интригуващо.
Всичко беше интригуващо. Джак никога в живота си досега не беше изпитвал толкова възбуда. Въпреки Алфред, въпреки усещането за глад през повечето време, въпреки че се чувстваше наранен от начина, по който майка му обръщаше внимание на Том вместо на него, Джак беше замаян от непрекъснатия поток странни събития и преживявания.
Замъкът беше най-последното от безкрайния низ чудеса. Бе слушал за замъци: през дългите зимни вечери в леса, майка му го бе научила да рецитира шансони, истории на френски за рицари и магьосници, повечето от които дълги хиляди стихове. И в тези приказки замъците бяха места на убежище и романтика. Тъй като никога не беше виждал замък, представяше си го като малко по-голям вариант на пещерата, в която живееше. Истинският се оказа нещо изумително: бе толкова голям, с толкова много сгради и толкова много хора, и всички заети — подковават коне, вадят вода, хранят пилета, пекат хляб и носят разни неща, винаги носят разни неща, слама за подовете, дърва за огньовете, чували брашно, топове плат, мечове и седла, плетени ризници. Том му каза, че ровът и земният насип не били естествена част от пейзажа, но всъщност били прокопани и натрупани от десетки мъже, като всички работели заедно. Джак не че не вярваше на Том, но просто не можеше да си представи как е направено всичко това.