Ден нула [calibre 1.48.0]

— Потърсих го на мобилния, но той не вдигна.

— В колко часа беше това?

— Не помня точно. Някъде към четири, четири и нещо.

— Продължавай.

— Минах отзад. Вратата на кухнята беше открехната. Побутнах я и извиках Лари по име. Никой не ми отговори и аз се уплаших.

— Но въпреки това влезе — отбеляза Пулър. — Защо?

— Помислих си, че нещо е станало с Лари. Каза ми да се отбия, но не беше там. Притесних се за него.

— Глупости. Искал си да видиш труповете.

Дики вдигна глава да възрази, после чертите му изведнъж се отпуснаха.

— Прав си, така беше. Помислих си, че са извикали Лари за нещо друго, затова и колата му я няма. После влязох… — Младежът млъкна и лицето му отново започна да губи цвета си.

— И ги видя — добави Пулър.

Дики бавно кимна.

— Ще ги виждам в кошмарите си, докато съм жив — едва чуто промълви той.

— Много поетично! — иронично подхвърли Коул.

— Какво направи после? — попита Пулър.

— Исках да си тръгна на мига, но дочух нещо. Стори ми се, че идва от мазето.

— На какво ти заприлича този звук? — напрегнато попита Пулър. Даваше си ясна сметка, че от отговора зависят много неща.

— Прозвуча ми като скърцане. Сякаш някой разпъваше нещо.

— Ясно — отпусна се Пулър. — Какво стана после?

— Извадих ножа, който носех у себе си, приближих се до горния край на стълбите и извиках Лари по име. Опасявах се да не ме гръмне, но никой не отговори.

— Искаш да кажеш, че посред нощ си се спуснал в мазето на къща, която е пълна с трупове? — недоверчиво го изгледа Коул. — И то само защото си чул някакво скърцане? Според мен трябва да гледаш не само кримки, но и филми на ужасите. Тогава никога нямаше да слезеш в проклетото мазе, Дики!

— Но въпреки това го е направил — намеси се Пулър и отново се обърна към младежа. — Какво се случи там?

— Ами видях го — смотолеви Дики. — Висеше на едно въже…

— Увери ли се, че е мъртъв? — бързо попита Коул. — Или просто се обърна и побягна?

— Мъртъв беше — отвърна Дики. — Виждал съм умрели в армията. Но все пак му проверих пулса и очите… — Замълча за момент, после с усилие повтори: — Мъртъв беше…

— После?

— После избягах през задната врата.

— И тичаше, без да спираш, така ли? — отново се напрегна Пулър.

— Не, не… — отвърна на пресекулки Дики. — По едно време спрях, защото ми стана лошо. Клечах сред шубраците и драйфах поне десет минути, преди да се освестя. После чух да спира някаква кола. Помислих, че са ченгетата. Или…

— Или че се връща онзи, който е убил Лари? — помогна му Пулър.

— Да — кимна Дики. — Исках да видя лицето на мръсника и да го издам на полицията.

— Или на мръсницата — поправи го Коул. — Може би е била жена.

— Но беше ти — отвърна Дики и посочи Пулър. — Видях те да влизаш. Нямах представа какво, по дяволите, търсиш там, но после видях надписа ОКР на якето ти. Знам какво означава, а и Лари ми каза, че единият убит е бил офицер. Това обясняваше появата ти.

— После?

— Малко по-късно чух и друга кола. — Показалецът му се измести към Коул. — Това беше ти. Веднага след това си плюх на петите.