Нощен ездач

Ако нямаше възможност да е с Лусил Крисчън, намираше Мън и го обсипваше с въпроси. Искаше да знае какво е мнението му за даден казус, който си спомняше от лекциите по право, за една или друга подробност, отнасящи се до организацията на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн или за нещо от политиката, например за шансовете на сенатора Толивър да бъде преизбран.

— И да го преизберат — намеси се веднъж Крисчън, вдигайки глава от вестника при въпроса на Бентън, — пак няма да успее да се намърда в Сената. Ще му откъсна главичката със собствените си ръце! — и в същия миг се разнесе шумоленето от раздрания всекидневник.

Мън все по-често се дразнеше от присъствието му. Знаеше, че е добро и неглупаво момче, но осъждаше неговата младост, неопитност и явното му убеждение, че човек може да сложи всичко в ред само защото той самият е прав. Безконечните му въпроси и почтителността, с която ги задаваше, му действаха като упрек, като несправедливо обвинение от страна на верен приятел. Но колчем го видеше да върви след Лусил Крисчън, опитвайки се да й каже нещо, докато тя сновеше забързано и — Мън беше сигурен — съвсем ненужно от помещение в помещение, или го мернеше да стърчи насред стаята, където тя го беше изоставила я с кошница, я с тиган в ръце, се изкушаваше да напусне този дом или да възроптае, да я попита защо, по дяволите, се държи така с момчето и не му покаже вратата, след като не го обича.

— Защо изобщо го търпиш? — запита я една нощ, докато тя лежеше до него в мрака.

Бяха мълчали дълго, вперили очи в тавана.

— Шшшт! — възпря го Лусил и сложи пръст на устните му. — Само не викай. Ще събудиш татко и нали знаеш какво те чака?!

— Защо го оставяш да кисне тук?

— Кого? — учуди се тя и погали лекичко с пръст контурите на устните му.

— Много добре знаеш кого. Бентън Тод!

— Та аз му казах да си върви.

— Както виждаш, не си е отишъл.

— Ревнуваш — промълви Лусил и го чукна с пръст по устните.

— Глупости, от къде на къде? — ядоса се Мън.

— Ревнуваш и още как, а той е хлапе. И отгоре на това е твой почитател. Само като чуе името ти, и е готов да падне на колене. Мисли те за господ бог.

— Не ревнувам — рече бавно Мън, — но смятам, че не е честно спрямо него. Не ми е приятно да го гледам как стърчи, хванал някое корито или тенджера с вид на човек, който си няма и понятие как са попаднали в ръцете му.

— Благодари се, че е той — отвърна Лусил. — Иначе можеше теб да накарам.

— Не си познала.

— Знам, но не е много учтиво да ми го казваш.

Отново се умълчаха. От време на време тя прокарваше пръст по устните му и лекичко ги разтваряше.

— Не е честно — повтори Мън.

— Шшшт! — възпря го отново с пръст Лусил, въпреки че той шепнеше.