Нощен ездач

— Да — рече Граймс. — Преди трийсет и шест години засях шепа тютюн на същата тая нива. За баща ти. Добра реколта даде, ама аз се преместих. Подир това тъй стана, че преди сегашното ми идване на два пъти се връщах тук. Види се, млад ли е човек, не го свърта на едно място. Все му е тая каква земя ще обработва, май тъй излиза.

— Може би — промърмори Мън, почти без да го слуша, и замахна отново с ножа.

— Хубавата земя ти се отплаща за труда — продължи Граймс.

Ножът изсвистя и Мън прихвана стеблото.

— За труда! — повтори оня. — Че и парици можеш да спастриш от нея.

Мън бавно се изправи, все още със стеблото в ръка.

— Бога ми! — рече той, претегляйки го. — Бога ми, тази година наистина ще вземем нещо!

— Туй и друг път съм го чувал — поклати глава Граймс.

Оставаха само няколко стръка в долния край, иначе цялата нива беше орязана. Един от негрите бе там, размахваше ножа и отхвърляше настрана стеблата, за да вехнат. Мън, Граймс и другият негър постояха известно време, загледани в голата земя. Пръстта беше червеникава, пронизана от стърчащите ред до ред кочани. Закрепиха на стелажа и последния прът. Негърът се метна на каруцата и тя бавно потегли към издигащия се на възвишението хамбар — висока, грозна, сива, правоъгълна постройка, която се очертаваше на фона на далечния ясен хоризонт. Мън и Граймс поеха след нея.

— Може да се каже, че вече е прибран — отбеляза Граймс, оглеждайки оголената нива.

— Да — някак сопнато отвърна Мън.

— Ама каква гледка, а? — продължи оня. — Таквоз чудо рядко се ражда. Садил съм тютюн тук още преди ти да се явиш на бял свят. Такова нещо не се е раждало отпреди твойто време, че и отпреди мойто!

Мън не отговори. Двамата вървяха редом по синора до пътеката, която се отклоняваше през пасището.

— Ще се ражда и след като двамата с теб умрем и отидем в по-добрата земя — заключи Граймс.

— Довиждане — каза Мън.

— Довиждане — отвърна Граймс и тръгна по пътеката.

Вървеше леко прегърбен, с щръкнали рамене, издал напред малката си глава. Когато стигна поляната пред хамбара, Мън погледна назад, но вече не го видя. Бе влязъл в колибата си, съградена под едно голямо самотно дърво от другата страна на пасището.

Продължи през поляната и видя насреща му да се задава един негър. Беше старият Мак.

— Търсят ви — съобщи му той.

— Кой?

— Мистър Бил Крисчън и още някакъв господин — уточни негърът.

Мън ускори крачка.

— Не знаеш ли кой е другият?

— Ами един такъв, червеноглав, рижав де — отвърна Мак.

Мън се завтече към къщата. Затръшна портата, префуча като хала през кухнята и коридора, като подвикваше.