Нощен ездач

— Представи си, не разбирам.

— Просто всичко. Усещам го не само аз, а и другите. И те са с такова впечатление.

— Няма човек, който да е винаги сигурен в постъпките си.

Наоколо беше пусто, пусто беше и небето. От двете страни на пътя се редяха голи ниви, тютюневи и житни стърнища и изгорели пасища. Дърветата край оградата бяха окапали, а горите на хоризонта изглеждаха сини и забулени в мъгла. Копитата на конете звучно чаткаха по каменната настилка. На няколко пъти се обади кацнала на крайпътна ограда гарга. Не срещнаха никого.

След известно време Лусил наруши мълчанието:

— Ако ти е студено, отзад има едно одеяло.

— А на теб студено ли ти е? — попита Мън.

— Не особено.

— И на мен не ми е студено. По-точно, търпи се — но се пресегна да вземе одеялото.

Тя вдигна поводите и той го омота около коленете й, като я зави чак до кръста. Лусил се извърна, погледна го в очите и благодари.

Същата нощ дойде за първи път при него.

Струваше му се, че в нея живеят две жени. Едната бе тази, която идваше в стаята, заставаше с пръст на устните и притваряше смътно очертаващата се бяла врата зад себе си. Но имаше и друга — онази, която виждаше денем да снове из къщата, да разговаря най-естествено с него, с баща си, с Бентън Тод или да си тананика тихичко. Разграничаваше ги много ясно. С първата свързваше всички тъжни, влудяващи и потайни нощни шумове, които изпълваха съзнанието му, докато я чакаше, макар понякога напразно, и се взираше във вратата или докато тя лежеше до него, а в ушите им долиташе острото и нескончаемо църкане на някоя мишка в стената, бухането на бухал в гората, приглушеният далечен лай на куче и безбройните тихи проскърцвания на дървенията. С нея Мън разговаряше тихом, защото повишеше ли глас, тя се пресягаше, поставяше пръст на устните му и прошепваше: „Шшшт!“

— Знаеш ли, за мен ти си като две жени — подметна той веднъж.

— Знам — отвърна Лусил.

— Едната е тази, която сега е при мен, а с другата се разминавам, без да мога да й кажа нещо.

— Трудно е да си един човек — отбеляза тя. После се умълчаха, а след малко тя добави, сякаш не бе имало никаква пауза: — Много обичам татко и съм сигурна, че ако разбере за нас, с него е свършено. Но обичам и теб. Това е положението.

Заслушан в дишането й сред царящата тишина, Мън я изчака да продължи и тя не закъсня.

— Ако всичко това, което си, което искаш и дължиш на другите, поне веднъж се слее, макар и за миг, и станеш един човек, ще те обземе такова щастие, че едва ли ще оживееш.

— Предполагам — съгласи се той.

— То е като мига, в който си в обятията на любимия, само че е много по-силно. — Замълча и след малко добави: — Но тогава нямаш представа, че в този миг си именно такъв. Просто знаеш, че си ти, и толкоз.

— Ако всичко напълно се слее, може би пак ще е същото и пак няма да знаеш, че ти си именно това, както е сега например — рече Мън.