Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
Но след това тя смаза пантите.
— Вратата тази нощ не скърцаше, нали? — прошепна Лусил, скланяйки глава на рамото му, и той усети дъха й в ухото си.
— Не, не скърцаше — отвърна Мън и се сети, че наистина не бе чул никакъв шум.
В очакване дали ще се появи, не беше обърнал внимание.
— Смазах я — каза тя.
— Не ми дишай в ухото, гъдел ме е.
Смазах пантите — чу се отново нейният шепот. — Докато бяхте на лов, им сложих малко масло от татковата пушка. Кажи сега, не съм ли хитра?
— Хитра си.
— Тогава защо не ми благодариш? Може пък да съм ти спасила живота. Сега татко няма да чуе вратата и няма да те убие.
— Ще я чуе и още как.
— Няма ли да ми благодариш, че съм я смазала?
— Хубавичко ще те смажа аз, ако продължаваш да ме гъделичкаш — отвърна той, но тя захапа ухото му за месестата част, и при това съвсем не толкова нежно. — Дявол те взел, Съки! — процеди той и като я хвана за косата, тъй че тя да не може да вдигне глава от възглавницата, я целуна по устните.
За разлика от първия път пантите вече се движеха безшумно. Вратата се отваряше леко и плавно, Лусил се промъкваше и вирнала пръст на устните в шеговито предупреждение, я затваряше и поставяше резето. Понякога в безлунните нощи в стаята бе толкова тъмно, че той едва различаваше смътния й силует върху светлото петно на вратата, но знаеше много добре как изглежда застанала там, тя му се усмихваше, сякаш в отговор на изражението му. След като заключеше, тръгваше бързо към него, а кимоното й се полюшваше при всяка стъпка. Трепереше от студ, защото в стаята рядко се палеше. Може и да се преструваше, но изправяйки се до леглото, за да се съблече, прошепваше:
— Отмести се, искам да легна на затопленото, че умирам от студ.
Тогава придърпваше завивките към себе си, като продължаваше да трепери и да се преструва, че зъбите й тракат, и преплиташе ледените си крака в неговите.
— Дръпни ги! — сърдеше се той.
— Няма! — и зъбите й продължаваха да тракат. — Замръзвам, докато пълзя по коридора като мравка, само дето пневмония не хващам, и то заради такъв мерзавец като теб, а ето че ти и краката ми не искаш да стоплиш, кучи сине!
— И ти не си много стока.
— Не, недей! — скимтеше тя през тракащите си зъби. — Още не!
Сега затваряше вратата и изприпкваше бързо до леглото с развято кимоно, но първия път бе възпряла полусънното му възклицание с вдигната ръка и след затварянето на скърцащата врата беше се приближила едва ли не със страх до него, беше се навела и придърпвайки главата му към себе си, го бе целунала. Това бе първата им целувка. После, изправена до леглото в ледената стая, бе притиснала главата му към гърдите си и той бе чул силното и уверено биене на сърцето й.
Когато я видя да стои от вътрешната страна на вратата с вдигната сякаш за предупреждение ръка, Мън се слиса, ала това вече не го изненадваше. Не говореха нито за себе си, нито за чувствата, които изпитваха. Виждаха се рядко. Случваше се някоя вечер да се заседят край огъня в дневната с Крисчън, а понякога и с Бентън Тод, увлечени в приятен, непретенциозен разговор до мига, в който Бентън не погледнеше часовника си и не кажеше: „Става късно, да взема да си ходя“, а Крисчън се изправяше, протягаше огромните си ръчища и промърморваше: „Да, момчето ми, и аз поемам към спалнята. А и вие може би?“ Веднъж тя дойде с тях на лов за пъдпъдъци. Беше с червен пуловер и някакво старо палто на баща си, а Мън я наблюдаваше как крачи внимателно през избуялия и изгорял от слънцето пелин след душещите сетери. Рядко оставаха насаме.
Ала днес следобед тя го взе от града с двуколката. Застанал на ъгъла в очакване на Крисчън, който на другата заран щеше да се връща обратно и да го докара, Мън се изненада, когато я видя да приближава.
— Татко има някаква работа — обясни Лусил. — Наложи се да остане у дома, та дойдох да свърша едно-друго вместо него — и след малко добави: — И да те взема.
— Чудесно — каза той и се метна на седалката до нея.
Докато двуколката минаваше по бардсвилските улици, водиха кратък и безсъдържателен разговор. След като напуснаха центъра с магазините, където хората сновяха забързани, защото денят бе мразовит, навлязоха в уличките с бели дървени къщи, скрити зад оголели черностволи кленове в дъното на поизгорели вече морави. С изключение на няколкото хлапета, навлечени с палта и капишони, които търчаха наоколо, подритваха пожълтелите, окапали листа и току надаваха безсмислени крясъци, наоколо не се виждаше жива душа. Стъклата на прозорците просветваха матово досущ като леда на езеро. Отминаха и последната къща и излязоха на голото поле.