Нощен ездач

Крисчън се отпусна бавно на стола и до края на вечерта не обели дума. А когато приключиха, каза, че след като на другата вечер ще окъсняват, не е зле сега да си легне. Мън и дъщеря му излязоха с него в коридора, откъдето той си взе лампата и дордето се изкачваше по стълбите, във фигурата му се долавяше старческа немощ. А може и светлината да лъже, помисли си Пърси Мън и продължи да го наблюдава, докато не се скри от погледа му. Сянката на лампата в ръката на Крисчън се плъзгаше успоредно на него по стената — огромна, люшкаща се и подскачаща игриво и безшумно, сякаш със своите усилия го изтегляше нагоре като непосилен товар.

Когато той изчезна от площадката на горния етаж, Мън се обърна към Лусил:

— Ти ли подкокороса Бентън Тод да се присъедини към нощните ездачи?

— Не — отвърна тя замислено, без да откъсва очи от него.

— Нима не си му казала, че ние с баща ти сме от тях?

— Той не е вчерашен — сопна се тя. — Всички наоколо отдавна знаят. Защо да не знае и той? Идва често у дома, и то вечер, когато и двамата ви няма.

— А пита ли те за това?

— Да, но аз го излъгах. Казах, че нищо не знам.

— И не си го накарала да се присъедини към нас, не си го насърчила? — настоя Мън, като се наклони към нея.

— Тъкмо обратното.

— Защо?

— Заради баща му! — повиши глас Лусил. — Само заради баща му! Той е чудесен старец и татко много го обича, но нали подал оставка от Управителния съвет. Няма да го понесе, ако разбере, че синът му участва в набезите ви.

— Само заради това ли?

— Е… поколеба се тя и след малко продължи: — И защото е още малък.

— Та той е на твоята възраст!

— По-голяма съм с една година.

— Това няма значение! — натърти Мън.

— Знаеш много добре, че хората са различни.

— Това ли е причината?

— Да.

Той бавно се наведе и я целуна. Това бе един от миговете, когато двете същества в нея се сляха. Мън обгърна раменете й и докато стоеше в оскъдната светлина на лампата пред отрупаната с мръсни съдове маса, която се виждаше през отворената врата на трапезарията зад него, вперил очи в голата стена, почувствува да го изпълва радост и сигурност, които в този момент му се сториха неповратими.

— Майчице! — сепна се изведнъж Лусил и се откопчи от прегръдката му. — Представяш ли си Марта да влезе за чиниите и да ни види?

— Представям си — отвърна Мън с глас, който я накара да го изгледа въпросително.

— Хубаво ще я вапцаме — отбеляза простичко тя.

— Сигурно — съгласи се той. — Сигурно…

— Сигурно, я — повтори тя, — но няма защо да правиш тази кисела муцуна — и се разсмя. — Усмихнеш ли ми се сега, тази нощ ще се отбия при теб. Дори ако е речено да замръзна, докато идвам.

— Не е там работата — отвърна Мън.