Съдбовно бягство
- Автор: Сюзън Елизабет Филипс
- Серия: Американска лейди #7
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Съдбовно бягство». Краткое содержание книги:
Луси Джорик, осиновена дъщеря на първата жена – президент на Съединените щати, току-що е зарязала пред олтара своя годеник Тед „Господин Неустоим“ Бодин, с което предизвиква скандала на годината. Луси успява да се измъкне от църквата, преоблечена в размъкната роба на църковен хорист и избягва от града с помощта на съвършено непознат за нея мъж, като се мята на задната седалка на стария му мотоциклет.
Медиите пощуряват, защото никой не може да открие булката беглец, която преобръща живота си с трескаво безразсъдство. Докато всички я търсят, а медиите я заклеймяват, тя се дегизира, превръщайки се в нова личност…
Въпреки името си, навяващо асоциации за мекота и уют, Панда е корав и невъзпитан грубиян, но затова пък дяволски секси. Както всички останали, той знае всичко за Луси и нейната история, но не разкрива абсолютно нищо за себе си. Между двамата прехвърчат искри на непреодолимо привличане, но Панда е решен да държи своите тайни – както и сърцето си – здраво заключени…
Забавна, трогателна и очарователна история за една млада жена, търсеща съдбата си... и един мъж, получил много удари в живота, който не вярва във втория шанс.
Отдадеността на моята майка на каузата за закрила на децата се корени в тийнейджърските ù години, когато е посещавала болни деца в болници и бежански лагери...
Нещо, което дядото на Луси подробно бе описал и нямаше да приветства плагиаторските й напъни.
Тя скъса страницата, извади обратния житейски списък от джоба и дописа още една точка:
Зарежи домашното.
После добави звездичка.
Бри никога не се бе чувствала в небрано лозе, както сега. Беше нормално афроамериканци да посещават църкви за бели -това пораждаше у бялото паство приятното чувство на единение - но да бъде единствената бяла в единствената църква за черни на острова я караше да се чувства неудобно. Никога не й бе харесвало да изпъква. Обичаше да се слива с тълпата. Но докато разпоредителят я водеше надолу по централната пътека на мисионерската църква „Милосърдно сърце“, Бри не забеляза нито едно лице толкова бяло като нейното.
Разпоредителят им подаде псалтирите и посочи пейката във втората редица. Дотук с плановете й да седнат отзад.
След като се настаниха, неудобството й нарасна. Така ли се чувстваше чернокожият, когато е сам в света на белите? Или може би вината бе в собствената й неувереност и всички прочетени книги, които я караха да се замисля много повече за расовите предразсъдъци, отколкото би трябвало.
Мисионерската църква „Милосърдно сърце“ беше втората най-стара църква на острова - ниска сграда от червени тухли, която никога нямаше да спечели награда за изящен стил, макар че олтарът изглеждаше наскоро обновен. Стените бяха боядисани в цвят на слонова кост, а високият таван беше облицован със светла дървена ламперия. Върху олтара бе застлано пурпурно покривало, а на предната стена висяха три сребърни кръста. Енориашите бяха малко, а въздухът ухаеше на парфюм, одеколон за бръснене и ориенталски лилиум.
Хората наоколо се усмихнаха приветливо. Мъжете носеха костюми, по-възрастните жени шапки, а младите жени бяха издокарани в пъстроцветни летни рокли. След първия химн една жена, за която Бри предположи, че е пастор, но се оказа дякон, поздрави паството и обяви темата на днешната проповед. Бри усети как се изчервява, когато жената я погледна.
- Днес имаме гости. Бихте ли се представили?
Бри не го очакваше и преди да събере смелост да заговори, чу гласа на Тоби:
- Аз съм Тоби Уийлър - рече той. - А това е Бри.
- Добре дошли, Тоби и Бри - каза жената. - Бог ни благослови, като днес ви доведе при нас.
- Все тая - промърмори Тоби под нос, докато енориашите хорово изрекоха „Амин“. Но за разлика от циничния си спътник, Бри почувства как се отпуска.
Службата започна. Тя бе свикнала със сдържаната интелектуална религия, но тази беше изпълнена със страст както в молитвите, така и във възхвалата на Бога. След края на службата дойдоха да я поздравят толкова много хора, че Бри им изгуби бройката, и нито един от тях не попита какво прави такава бледолика особа в тяхната църква. Една жена поговори с Тоби за програмата в неделното училище, а един свещеник - мъжът, когото Бри бе виждала в магазина за подаръци в града - изрази надежда, че те пак ще дойдат.
- Какво мислиш? - попита тя Тоби, когато се отправиха към стария шевролет „Кобалт“.
- Всичко мина добре. - Той извади ризата от колана на панталона. - Но моите приятели са в църквата на Големия Майк.
Единствените приятели, за които Тоби й бе говорил, бяха братята близнаци, които в момента не се намираха на острова. Майра му бе направила лоша услуга, като го бе държала настрани от връстниците му.
- Може би тук ще намериш нови приятели - предположи тя.
- Не желая. - Момчето отвори със замах вратата на колата. -Ще се обадя на Големия Майк и ще му кажа, че другата неделя ще отида на църква с него.
Бри зачака да я обземе привичното примирение. Ала не стана така. Вместо това тя хвана дръжката на колата, преди той да я затръшне, и се наведе към него.
- Аз съм шефът, аз харесвам тази църква и следващата седмица пак ще дойдем.
- Не е честно!
Той се опита да избута ръката й от вратата, но тя не помръдна и без да трепне, заяви с тона на Луси:
- Нито пък животът. Свиквай.
-Единственото, за което тя може да мисли, е черно, черно, черно - оплака се Тоби на Луси. Златистите му очи, обрамчени с гъсти мигли, изпускаха гневни искри. -Като че ли аз съм само това. Едно черно хлапе. Дори не съм аз. Тя е тъпкана с предразсъдъци. Тя е рейсист.
- Расист - поправи го Бри иззад тезгяха, където заковаваше нова редица рафтове, след като бе прибрала на сигурно място коледната украса, безценните си стъклени пчели. Те бяха пожънали огромен успех и тя бе поръчала допълнителни бройки.