Черната вдовица [bg]

Спряха веднъж, за да долеят гориво от туба, и втори път, за да се отбият в пропускателен пункт на ИДИЛ. Охранителят говореше с иракски акцент и се отнасяше почтително към мъжете в джипа — беше направо уплашен. През отворения прозорец Натали дочуваше огромно брожение в далечината: изкрещени заповеди, плачещи деца, виещи жени.

— Давайте, давайте! — каза някакъв глас. — Продължавайте напред! Не е далече.

В ума на Натали се появи образ — опашка от дрипави неверници, следа от сълзи, която водеше към яма за екзекуции. Помисли си, че скоро и тя ще се присъедини към тях.

Мина около половин час, преди джипът да спре за трети път. Двигателят угасна, вратите се отвориха с трясък и през тях нахлу влажен горещ въздух. Натали веднага усети как под абаята започва да се поти. Една ръка сграбчи китката ѝ и внимателно я придърпа. Тя се завъртя на седалката, обърна се настрани и започна да се плъзга, докато нозете ѝ докоснаха земята. През цялото това време ръката я стискаше за китката. Без злост, просто я водеше.

В бързината, с която я бяха измъкнали от лагера, тя не бе успяла да си обуе сандалите. Земята пареше под босите ѝ стъпала. В главата ѝ изникна спомен, нежелан колкото жегата. Тя е на плаж в Южна Франция. Майка ѝ казва да свали звездата на Давид от шията си, за да не я видят другите. Тя разкопчава медальона, предава го и бърза към синьото Средиземно море, преди горещият пясък да изгори краката ѝ.

— Внимателно — каза някакъв глас, първият, който ѝ проговаряше, откакто бяха излезли от лагера. — Има стъпала.