Черната вдовица [bg]

Натали отпътува натам на следващия ден с джип в компанията на Сафия Бурихан. Четири месеца бяха изминали от атентата в Центъра „Вайнберг“ в Париж; през това време Сафия се бе превърнала в икона за джихадистите. Посвещаваха ѝ се поеми, улици и площади носеха нейното име, млади момичета искаха да повторят подвига ѝ. В свят, в който смъртта бе на почит, ИДИЛ полагаха значителни усилия, за да запазят Сафия жива. Тя непрекъснато се движеше из верига от тайни квартири в Сирия и Ирак, винаги с въоръжена охрана. В единственото ѝ появяване в пропагандно видео на ИДИЛ лицето ѝ бе забулено. Не използваше телефон, не се докосваше до компютър. Натали се успокои от факта, че ѝ бе позволено да се види със Сафия. Това предполагаше, че бе преминала през разпита без сянка от съмнение. Тя вече бе една от тях.

Сафия очевидно бе свикнала с привилегированото си положение. Във Франция тя бе гражданка втора класа с ограничени перспективи за кариера, но в преобърнатия свят на халифата бе знаменитост. Явно бе доста предпазлива към Натали, защото тя представляваше потенциална заплаха за позициите ѝ. От своя страна пък, Натали бе доволна да играе ролята на новобранец. Сафия Бурихан бе пример за д-р Лейла Хадауи. Лейла се възхищаваше на Сафия, но на Натали Мизрахи ѝ се гадеше да диша въздуха ѝ и ако имаше възможност, с удоволствие би ѝ забила спринцовка с отрова във вените. Дано даде Аллах, мислеше си тя, докато джипът препускаше през Сирийската пустиня.

Познанията на Сафия по арабски бяха, меко казано, оскъдни. Затова през цялото пътуване общуваха тихо на френски, всяка под личната си палатка на абаята. Говориха за възпитанието си и намериха много малко общо; като дете на образовани палестинци, Лейла Хадауи бе живяла доста по-различно от дъщерята на алжирски работници от предградията. Ислямът бе единственият им мост, ала Сафия не разбираше почти нищо от догмите и дори от основите на ислямското вероизповедание. Тя призна, че ѝ липсвал вкусът на френското вино. Главно се интересуваше как щеше да бъде запомнена в страната, която бе нападнала — не Франция на големите градове и провинциалните селца, а арабска Франция на предградията. Натали искрено ѝ сподели, че за нея се говореше с любов в Обервийе. Това достави удоволствие на Сафия. Каза, че се надява един ден да се върне.