Черната вдовица [bg]

— Никога не бих проговорила пред онези…

— Всички говорят — прекъсна я мъжът. Стори ѝ се, че го казва от личен опит. — Освен това — добави след малко иракчанинът — имаме планове за теб.

— Какви планове?

— Твоя акция.

— Кога ще ми бъде казано?

Мъжът не отговори.

— А ако той умре? — попита тя, поглеждайки към Саладин. — Тогава акцията ще се проведе ли?

— Това не е твоя работа. — Той загреба от кускуса.

— А ти беше ли там, когато това се е случило?

— Защо питаш?

— Така, за да си говорим.

— В халифата разговорите могат да бъдат опасни.

— Е, тогава да забравим, че съм попитала.

Но той не забрави.

— Пристигнах малко след това — каза иракчанинът. — Аз го извлякох изпод руините. Помислих си, че е мъртъв.

— Имаше ли други жертви?

— Много.

— Мога ли да направя нещо…

— Запомни, че имаш един-единствен пациент. — Иракчанинът впи тъмните си очи в Саладин. — Колко ще изкара така?

— Той е едър мъж, силен, здрав. Може да продължи много дълго време.

— А няма ли друг начин, за да го върнеш в съзнание? Някаква инжекция например?

— Най-доброто е да му говориш. Произнеси високо името му. Не бойното, а истинското — каза тя. — Името, с което майка му го е наричала.

— Той няма майка.

След тези думи иракчанинът излезе от стаята. Някаква жена прибра остатъците от вечерята и донесе чай и баклава, нечуван деликатес в сирийската част на халифата. Натали продължи да проверява пулса и кръвното налягане на Саладин на всеки трийсет минути. Долови признаци на подобрение. Сърдечният му ритъм се забавяше и ставаше по-силен, кръвното му налягане се покачваше, десният му бял дроб се прочистваше. Погледна пак очите му под светлината на газова запалка — първо дясното, след това лявото. Зениците все още реагираха. Въпреки състоянието му, мозъкът му бе жив.