Черната вдовица [bg]

— Побързай — подкани я той. — Няма да избухне.

Натали затвори очи и натисна детонатора.

— Бум — прошепна инструкторът. — И сега пътуваш към рая.

С разрешение на директора на лагера Натали започна да преглежда пациенти в стария лазарет на базата. Отначало другите, които се обучаваха, не бяха много ентусиазирани да търсят помощта ѝ от страх да не бъдат сметнати за мекушави от иракските инструктори. Ала скоро към нея потече поток от пациенти в „работното ѝ време“, което беше между края на сглобяването на бомби и следобедните молитви. Болежките им варираха от възпалени бойни рани до магарешка кашлица, диабет и синузит. Натали разполагаше с малко консумативи и ограничени лекарства, но търпеливо се грижеше за всички. През това време научи много за своите „колеги“ — имената, родните им страни, обстоятелствата, при които са дошли в халифата, статута на паспортите им. Сред тези, които идваха при нея, беше и Сафия Бурихан. Тя имаше няколко килограма над нормата и това леко я депресираше, а и се нуждаеше от очила. Иначе беше в добро здраве. Натали едва се удържа да не ѝ пробута свръхдоза морфин.

— Тръгвам утре сутринта — обяви Сафия, докато се покриваше с абаята.

— Къде отиваш?

— Не са ми казали. Никога не го правят. А ти? — попита тя.

Натали сви рамене.

— Трябва да се върна във Франция след седмица.

— Късметлийка. — Сафия се плъзна по детски от кушетката за прегледи и се отправи към вратата.

— Как беше? — попита внезапно Натали.

Сафия се обърна. Дори през мрежата на абаята очите ѝ бяха поразително красиви.

— Кое?

— Атентатът. — Натали се поколеба, но продължи: — Да убиваш евреи.

— Беше прекрасно — каза Сафия. — Като сбъдната мечта.

— Ами ако беше самоубийствен? Би ли могла да го направиш?

Сафия се усмихна със съжаление.

— Щѐ ми се да беше.