Прагът на вечността [bg]

По мостика се зададе човек в капитанска униформа и заговори на Панков:

— Вие ли командвате тук, другарю полковник?

Панков кимна към Димка.

Капитанът престана да се държи толкова почтително.

— Моят кораб не може да пътува до Сибир — съобщи той.

— Целта на пътуването е поверителна — отговори Димка. — Не говорете за това. — В джоба на Димка имаше запечатан плик, който капитанът трябваше да отвори, щом излезеше от Черно в Средиземно море. В този момент щеше да узнае, че плава към Куба.

— Трябва ми смазка за студено време, антифриз, обезледяваща екипировка…

— Затваряйте си устата — нареди Димка.

— Но аз трябва да протестирам. Условията в Сибир…

Димка се обърна към лейтенант Майер.

— Ударете го в муцуната.

Майер беше едър мъж с тежка ръка. Капитанът падна назад с разкървавена уста.

— Връщайте се на кораба — рече Димка. — Чакайте заповеди и си дръжте тъпата уста затворена.

Капитанът си тръгна и мъжете на кея отново насочиха вниманието си към приближаващия влак.

Операция „Анадир“ беше огромна. Задаващият се влак беше само един от деветнадесетте, а те бяха нужни само за докарването на тази първа ракетна единица в Севастопол. Димка пращаше в Куба общо петдесет хиляди души и 230 000 тона техника. Разполагаше с флотилия от осемдесет и пет кораба.

Все още не виждаше как ще опази цялата работа в тайна.

Много от хората с власт в Съветския съюз бяха небрежни, мързеливи, впиянчени или просто глупави. Те не разбираха правилно заповедите, забравяха, отнасяха се вяло към трудните задачи, после се отказваха, друг път просто решаваха, че знаят по-добре. Да се мъчи човек да ги вразуми беше безполезно; да ги очарова — още повече. Любезното отношение ги караше да смятат, че насреща им стои глупак, на когото могат да не обръщат внимание.

Влакът бавно приближаваше към кораба с пищене на стомана върху стомана. Всеки нарочно изработен вагон караше само по един дървен сандък, дълъг около двадесет и пет метра и с основа три квадратни метра. Кранистът се покатери и влезе в кабинката си. Докерите наскачаха по вагоните и започнаха да подготвят сандъците. Рота войници беше пътувала с влака и сега се заловиха да помагат на докерите. Димка с облекчение забеляза, че знаците на ракетните войски са махнати от униформите им, както беше наредил.

От една кола изскочи цивилен и Димка с раздразнение установи, че това е Евгений Филипов, който заемаше съответната на неговата позиция в Министерството на отбраната. Също като капитана, Филипов се обърна към полковника, но Панков каза:

— Другарят Дворкин командва тук.

Филипов сви рамене.

— Само няколко минути закъснение — рече той доволно. — Забавиха ни…