Ръкописът на Фулканели [bg]

— Предполагам, че няма да ми обясните къде отиваме — подхвърли Бен и опря крака в резервната гума, за да се задържи на скамейката. Не очакваше отговор. Мъжете го наблюдаваха със студени очи и го държаха на мушка с деветмилиметров глок, келтек четирийсети калибър и два автоматични пистолета скорпион.

Изпълненото с друсане и подскачане пътуване продължи около четирийсет минути. Очевидно ванът беше напуснал асфалта и се движеше по черни пътища. В един момент скоростта намаля, последва остър десен завой. Гумите застъргаха по чакъл, след което стъпиха на бетон и се спуснаха стръмно надолу. Моторът заглъхна, вратите рязко се отвориха. Появиха се още въоръжени мъже, фенерче блесна в очите му. Последваха резки заповеди и го измъкнаха навън. Намираха се в подземен паркинг.

Защо не ми завързаха очите? — запита се той. Отговорът беше колкото логичен, толкова и вледеняващ. Когато врагът не си прави труда да крие лицето си, значи не възнамерява да те остави жив.

Няколко дула се забиха в гърба му и го тласнаха към каменните стъпала, водещи надолу. Поеха по мрачни, полутъмни коридори. Зад него се включиха електрически фенерчета, които осветиха ниска вратичка в дъното на коридора. Единият от придружителите му — брадат мъжага със скорпион в ръце, измъкна връзка ключове и пристъпи към катинара. Тежката врата се отвори с пронизително скърцане. Бен успя да я огледа на светлината на фенерчетата: беше изработена от дебела стомана, укрепена с железни винкели.

Спуснаха се по още няколко стъпала и се озоваха в подземието. Съдейки по ехото от гласовете на похитителите, пространството беше доста обширно. Светлината на фенерчетата пробяга по носещите колони от солиден бетон и някакви метални решетки. Зад тях за миг се мярна познато лице. Робърта.

Но още преди да успее да й се обади, Бен беше блъснат към друга врата, която шумно се затръшна зад гърба му.

Озова се в абсолютна тъмнина. След кратка обиколка и опипване на дебелите стени той установи, че е сам в тясното помещение. Прозорци нямаше. Отпусна се на твърдия нар и зачака. Единствената светлина идваше от фосфоресциращия циферблат на часовника му.

Дойдоха да го вземат двайсетина минути по-късно, някъде около полунощ. С пистолет в гърба, той отново се озова в огромното, наподобяващо пещера подземие.

— Бен? — уплашено го повика от мрака Робърта. Грубият глас на пазача й заповяда да мълчи.

Продължиха нагоре по стълбите и излязоха в полутъмен коридор. След малко се озоваха на първия етаж на сградата. Една врата се отвори и той неволно присви очи, ослепен от ярка неонова светлина. Изкачиха още няколко стъпала и тръгнаха към кабинета в дъното на дълъг коридор.