Левиатан [bg]

Дерин си спомни как след смъртта на татко й, майка й и лелите й се бяха опитали да я превърнат отново в истинско момиче — поли, чаени партита, всички останали щуротии. Сякаш искаха да изтрият старата Дерин и всичко, което тя е била. Трябваше да се бори неистово, за да остане такава, каквато бе.

Това беше номерът — да продължава да се бори, независимо от всичко.

— Докторката ще успее да убеди капитана да застане на твоя страна — меко каза Дерин. — И съвсем скоро ще се махнем оттук. Ще видиш.

Не, че беше съвсем уверена дали планът с двигателите на Алек ще проработи. Но всичко бе по-добро от това да стои тук и да чака попътен вятър.

Алек преглътна отново, опитвайки се да си върне гласа.

— Отровили са ги — промълви най-после. — Първоначално са опитали с бомби и с пистолети, за да изглежда, че виновниците са сръбски анархисти. Но в крайна сметка са успели с отрова.

— И това само, за да започне тази война?

Той кимна.

— Германците смятаха, че войната трябва да започне. Беше просто въпрос на време — за тях колкото по-скоро, толкова по-добре.

Дерин понечи да каже, че това е пълна лудост, но после си спомни всички онези от екипажа, които бяха толкова нетърпеливи войната да започне. Реши, че винаги има някой идиот, който да разпалва боя.

И все пак нямаше никакъв смисъл.

— Семейството ти оглавява Австрия, нали?

— Да, през последните петстотин години, че и повече.

— Тогава щом германците са убили татко ти, защо Австрия им помага, вместо хубавичко да срита кайзера? Семейството ти не разбира ли какво се е случило наистина?

— Знаят… или най-малкото подозират. Ала баща ми не беше голям любимец на фамилията.

— И какво пък толкова се е провинил?

— Оженил се е за майка ми.

Дерин надигна вежда. Беше виждала семейни раздори заради деца, които се женят, но обикновено не стигаха до бомбардировки.

— Твоите роднини да не са тотално изперкали?

— Не, ние сме владетели на империя.

За Дерин то си беше горе-долу същото, но предпочете да си замълчи. Разговорите за това явно помагаха на Алек да си върне самоконтрола и затова тя просто попита:

— Какво не й беше наред?

— Майка ми не е от владетелски род. Не беше точно от простолюдието — имало е някаква принцеса сред предците й. Но, за да се омъжиш за един Хапсбург, трябва да имаш подходящото кралско потекло.

— Е, да, разбира се — отвърна Дерин. Изведнъж високомерните маниери на Алек добиха много повече смисъл. Предположи, че сега, когато баща му бе мъртъв, самият той бе станал херцог — или пък ерцхерцог, което звучеше още по-благородническо.

— Така че, когато са се обикнали — продължи той, — е трябвало да го пазят в тайна.

— Е, това е страшно романтично — възкликна Дерин. Когато Алек я изгледа странно, снижи глас и добави. — Нали се сещаш, да се крият така.

На лицето му се появи нещо като усмивка.

— Да, сигурно е било, особено както го разказваше майка ми. Тя е била придворна дама на принцеса Изабела. Когато баща ми започнал да я посещава, Изабела решила, че той ухажва някоя от дъщерите й. Но не можела да разбере коя от тях харесвал. И един ден той забравил часовника си на тенис корта.