Панаир на суетата (роман без герой)

Ако някой кажеше на мис Кроли, че е болна или че изглежда болнава, дори и когато се чувствуваше най-добре, разтрепераната стара дама веднага изпращаше за доктора си; и трябва да призная, че тя действително беше доста зле след внезапно случилата се семейна неприятност, която би могла да разклати и по-здрави от нейните нерви. Най-малкото мисис Бют си мислеше, че е длъжна да заяви на доктора, на аптекаря, на компаньонката и на слугите, че положението на мис Кроли е много критично и че те трябва да действуват с оглед на това. Тя заповяда да покрият улицата до колене със слама и да скрият чукчето на вратата при приборите на мистър Баулс. Настояваше пред доктора да идва два пъти дневно; и всеки два часа наливаше пациентката си с лекарства. Когато някой влизаше в стаята, тя изшъткваше тъй силно и многозначително, че изплашваше клетата стара дама в леглото, от което тя не можеше да погледне, без да види вторачени в нея малките лъскави очички на мисис Бют, която неотклонно седеше в креслото до постелята. И докато се движеше из стаята подобно котка с кадифени лапи, тези нейни очи сякаш святкаха в тъмното (тъй като държеше завесите спуснати). Така пролежа мис Кроли дълги, дълги дни, през които мисис Бют й четеше религиозни книги, а в безкрайните нощни часове трябваше да слуша напевния глас на нощния пазач и пращенето на оставената за през нощта свещ. В полунощ идваше аптекарят с дебнещи стъпки, а след това й оставаше да гледа святкащите очи на мисис Бют или жълтите отблясъци, които слабата светлина на свещта хвърляше върху мрачния таван. Самата Хигия би се разболяла при подобен режим, а какво оставаше за тази клета, стара, с разстроени нерви жертва? Споменахме вече, че когато беше здрава и в добро настроение, тази почтена жителка на Панаира на суетата имаше такива свободни възгледи относно морала и религията, каквито би пожелал Monsieur de Voltaire [32], но когато я нападнеше болест, състоянието и се влошаваше още повече от ужасния страх пред смъртта; и тогава неописуема боязън обхващаше немощната стара грешница.

То се знае — проповедите за пред болни и нравоучителните разсъждения нямат място в обикновените повести и ние не ще правим опити (както някои съвременни романисти) да увлечем читателя, за да му поднесем някаква мрачна беседа, когато той си е платил, за да гледа комедии. Но едва ли може да се внуши без проповядване, че шумът, възторгът, смехът и веселието, които Панаирът на суетата показва пред хората, невинаги се проявяват и в частния им живот и че понякога ги обхваща най-ужасна потиснатост на духа и най-печални угризения. Споменът за най-пищните банкети едва ли може да развесели болния епикуреец. Възпоминанията за най-прекрасните дрехи и най-големите успехи по баловете едва ли могат много да утешат повехналите хубавици. Може би и държавниците, в известни моменти на живота си не чувствуват особено задоволство при мисълта за най-големите си успехи; и сполуката, и веселието на вчерашния ден са от много малко значение, когато наближи един известен (макар и все пак неизвестен) ден, за който всеки от нас трябва да се замисли в един или друг случай. О, мои събратя шутове! Не идват ли моменти, когато човек се изморява да се хили и премята, да подхвърля шапката си и раздрусва звънчетата? Това, скъпи другари и приятели, е приятната ми цел — да се разхождам с вас през Панаира, да разглеждаме заедно будките и бараките; а после да се приберем вкъщи след шума, блясъка и веселието и тайно от другите да се отдадем на мъката си.