Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Три дни след това Добин завари Озбърн в стаята му в казармата, с глава склонена на масата, с разхвърляни наоколо книжа; очевидно младият капитан беше потънал в голямо отчаяние.
— Тя… тя ми изпрати обратно някои неща, които съм й подарявал… няколко проклети дрънкулки. Погледни! — Виждаше се едно малко пакетче, адресирано с добре познатия почерк до капитан Озбърн, а наоколо се търкаляха няколко предмета — пръстен, сребърен нож, който той й бе купил като момче на един панаир; златна верижка и едно медальонче с кичур коса в него. — Всичко е свършено — каза той с въздишка на горчиво угризение. — Погледни, Уил, можеш да го прочетеш, ако искаш.
Имаше едно писмо, съдържащо няколко реда, което му показа и което гласеше:
«Татко ми заповяда да върна тези подаръци, които ти ми направи в по-щастливи за мене дни; пиша ти за последен път. Мисля, знам, че и ти чувствуваш сполетялото ни нещастие така дълбоко, както го чувствувам и аз. Аз съм, която те освобождава от годежа; той става невъзможен при сегашното ни нещастие. Положителна съм, че ти не си имал никакъв дял в него, нито в жестоките подозрения на мистър Озбърн, които представляват най-голямата ни мъка. Сбогом. Сбогом. Моля бога да ми даде сили да понеса това и другите нещастия и винаги да те благославя.
А.
Често ще свиря на пианото — на твоето пиано. Само ти би могъл да го изпратиш.»
Добин беше много мекосърдечен. Винаги се трогваше, когато виждаше жени и деца да страдат. Мисълта, че Амелия е самотна и със сломено сърце, разкъсваше от мъка благородната му душа. И той избухна в такива чувства, които всеки, който желае, може да сметне за израз на мекушавост. Той заяви, че Амелия е ангел, с което Озбърн се съгласи от все сърце. И той също така бе прекарал през паметта си историята на техните два живота — и я бе видял, от детството й до днес, все тъй мила, тъй невинна, тъй очарователно искрена и безизкуствено предана и нежна.
Каква мъка е да загуби всичко това — каква мъка е, че го бе имал, без да го оцени! Хиляди мили случки и възпоминания се затълпиха в паметта му — и във всичките той я виждаше винаги добра и красива. А що се отнася до самия него, той се изчерви от угризение и срам, като си спомни собствения си егоизъм и равнодушие, противопоставени на нейната чистота. За известно време войната, славата, всичко бе забравено и двамата приятели приказваха само за нея.
— Къде са те? — запита Озбърн след дълъг разговор и дълго мълчание — и право да си кажем, чувствуваше се доста засрамен, че не бе предприел нищо да разбере къде бе отишла. — Къде са те? На бележката няма никакъв адрес.
Добин знаеше. Той не само беше изпратил пианото; но бе написал и едно писмо на мисис Седли, с което й искаше позволение да отиде да я види — и предишния ден действително я бе видял, а също и Амелия и още повече, беше донесъл прощалното писмо и пакетчето, които така много развълнуваха и двамата.
Мисис Седли прие добродушния младеж много радушно и силно се трогна от пристигането на пианото, което, правеше догадки тя, сигурно е изпратено от Джордж и изразява добрите му чувства. Капитан Добин не разсея заблуждението на достойната дама, а само изслуша разказа й за бедите и нещастията с голямо съчувствие — като изрази и своята скръб от сполетелите ги загуби и лишения и заедно с нея порица жестокото поведение на мистър Озбърн към неговия пръв благодетел. След като тя пооблекчи малко мъката си и изля голяма част от тъгата си, той се осмели да запита дали би могъл да види Амелия, която седеше в стаята си, както обикновено, и която майката доведе разтреперана долу.
Видът й бе толкова страшен и отчаяният й поглед тъй жален, че честният Уилям Добин се изплаши, като я видя. В бледото вторачено лице той прочете най-фатални предзнаменования. След като поседя при него една-две минути, тя сложи пакетчето в ръцете му и каза:
— Занесете това на капитан Озбърн, ако обичате, и — и надявам се, че той е много добре — и много мило от ваша страна, че дойдохте да ни видите — и новата ни къща много ви харесва. И аз — аз мисля, че трябва да се кача горе, мамо, тъй като не ми е много добре. — И с тези думи, като направи реверанс и се усмихна, клетото дете си излезе. Когато я извеждаше, майката хвърли тревожен поглед към Добин. За добрия човек подобни обяснения не бяха необходими. Самият той я обичаше твърде много, за да има нужда от такова нещо. Неизразима мъка, жал и ужас го обхванаха; и след като я види, той си отиде с чувството, че е някакъв престъпник.
Когато Озбърн научи, че приятелят му я беше видял, той заразпитва живо и загрижено за клетото дете. Как е тя? Как изглежда? Какво казва? Приятелят взе ръката му и го погледна в очите.