Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
После ми хрумна, че въпросът ми какво да правя с ръкописа на Дас прилича странно на въпроса, който парсите — бързо топящо се малцинство в Индия — си задават за умрелите. За тях земята, въздухът, огънят и водата са свещени и те не искат да ги сквернят с телата на покойниците. Намерили са хитро решение. Преди години Амрита ми беше разказвала за Кулата на мълчанието в един парк в Бомбай, над която лешоядите кръжат търпеливо.
Отказвах да изгоря ръкописа, защото не исках димът да се издигне като жертвоприношение в прослава на онова тъмно нещо, което дебнеше зад крехките стени на моя разсъдък.
Накрая решението ми се оказа по-делнично от Кулата на мълчанието. Накъсах на малки парченца неколкостотинте страници, при което ме лъхна смрадта на Калкута, после ги напъхах в черен найлонов пазарски плик, в който сложих и развалени зеленчуци — да не би някой да тръгне да вади листовете. Отидох с колата на сметището, което се намираше на доста километри от нас, и загледах как черният плик подскача по стръмната купчина отпадъци и се скрива в езерцето воняща пихтия.
Докато се прибирах, разбрах, че може и да съм се отървал от ръкописа, но това не е попречило на Песента на Кали да кънти в съзнанието ми.
Ние с Амрита продължихме да обитаваме същата къща. Трябваше да изтърпим от приятелите си какви ли не съвети и състрадание, но с напредването на суровата зима се виждахме все по-рядко с други хора.
Амрита беше решила да довърши докторската си дисертация и започна да става рано, да отскача за лекциите до университета, да ходи в библиотеката, вечерта да проверява писмени работи, пак да работи върху дисертацията и да си ляга рано. Аз пък ставах много късно, често вечерях навън и вечер ме нямаше вкъщи. След като Амрита освободеше към десет вечерта кабинета, се настанявах в него и четях до среднощ. През онези лишени от слънце месеци четях какво ли не: Шпенглер, Рос Макдоналд, Малкълм Лаури, Хегел, Стенли Елкин, Брус Катън, Йън Флеминг и Синклер Луис. Четях класика, която от десетилетия си стоеше недокосната по рафтовете, купувах и нови бестселъри. Четях всичко наред.
През февруари един приятел ми предложи да преподавам временно в малък колеж северно от Бостън и аз приех. В началото пътувах всеки ден, но не след дълго наех малък обзаведен апартамент недалеч от колежа и се прибирах в Ексетър само за събота и неделя. Често не се връщах и тогава.
Ние с Амрита нито веднъж не отворихме дума за Калкута. Не споменавахме името на Виктория. Амрита се окопаваше все по-надълбоко в света на теорията на числата и на Булевата алгебра. Той явно й носеше утеха — в него правилата се спазваха и таблиците с истината можеха да се изведат по логичен път. Аз бях оставен извън него и не разполагах с нищо друго освен с неподатливите сечива на езика и неподлежащата на поправка, лишена от здрав разум машина на действителността.
Преподавах в колежа вече четири месеца и сигурно нямаше да се върна в Ексетър, ако един приятел не ми се обади да ми каже, че Амрита е в болница. Лекарите й бяха сложили диагноза: остра пневмония с усложнения заради изтощението. Тя лежа в болницата осем дни, после още една седмица вкъщи — беше толкова изнемощяла, че не можеше да става от леглото. През това време си стоях у дома и докато се грижех за Амрита, започнах да усещам отгласи от някогашната ни нежност, после обаче тя оповести, че се чувства по-добре, и в средата на юни отново седна на компютъра, а аз се върнах в апартамента. Чувствах се нерешителен и объркан, сякаш вътре в мен беше зейнала огромна черна дупка, която ме всмукваше.
Именно онзи юни купих люгера.
През април Рой Бенет, дребничък мълчалив преподавател по биология, с когото се бях запознал в колежа, ме покани в оръжейния си клуб. Години наред бях подкрепял законите за ограничаване на носенето на оръжие и изобщо мразех оръжията, но в края на онази учебна година прекарвах повечето съботи заедно с Бенет на стрелбището. Струваше ми се, че дори децата там са усвоили стойката от филмите да държиш оръжието с две ръце и с разкрачени крака. Когато някой ходеше да смени мишената, всички смъкваха с усмивки пистолетите и се отдръпваха назад. Много от мишените бяха във формата на човешки тела.
Когато подметнах, че ми се иска да си купя оръжие, Рой се усмихна с тихата радост на мисионер, който е постигнал успех, и ме посъветва като начало да си взема двайсет и две калибров пистолет. Кимнах и на другия ден си купих срещу доста солена сума отличен лугер 7,65 милиметра. Жената, която ми го продаде, обясни, че вече покойният й мъж много се е радвал и гордял с автоматичното си оръжие. Включи в цената и красив кобур.