Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
„Нека всичко започне сега.“
— Не!
Не знам дали съм го извикал на глас. Метнах се напред, започнах да разбутвам тълпата, все едно газех до кръста в река, и с лявата ръка се хванах за дръжката на странична врата без надпис, водеща към служебните помещения на летището. Успях някак си да задържа куфара, докато човешките форми се тикаха в мен и в блъсканицата ме докосваха неволно по лицето.
Натиснах вратата и хукнах, куфарът се удряше в десния ми крак, служителите от летището отскачаха изненадани встрани. Песента гърмеше по-силно от всякога и от нея ме болеше толкова, че стиснах очи.
„Нека всичко започне тук. Нека всичко започне сега.“
Спрях насред крачката, блъснах се в стената и от силата на удара отхвърчах назад. Ръцете и краката ми се тресяха и гърчеха като в епилептичен пристъп. Направих две крачки назад към залата за пътниците.
— Мамка ти! — изкрещях — струва ми се, че изкрещях — и успях да се дръпна при стена, при врата, след която се озовах на четири крака в дълго тъмно помещение.
Вратата се затвори, спусна се тишина. Истинска тишина. Бях сам. Помещението беше дълго, слабо осветено и празно, ако не броим няколкото кашони и непотърсени куфари. Седнах на циментовия под и се огледах, все по-стъписан от мисълта, че вече съм бил тук. Погледнах надясно и видях олющения плот, където беше чакал металният ковчег.
Песента беше заглъхнала.
Няколко минути седях на пода и се мъчех да си поема дъх. Сега празнотата вътре в мен беше едва ли не приятна — липса на нещо черно и отровно.
Затворих очи. Спомних си как съм държал Виктория в нощта, когато тя се е родила, другите пъти, миризмата й на мляко и на бебе и трийсетте крачки, които бях извървял от родилното отделение до съседното помещение.
Без да отварям очи, стиснах дръжката на куфара, изправих се и го запокитих към другия край на дългото помещение. Той отскочи о прашния рафт и падна в купчина кашони.
Излязох от помещението, направих двайсет крачки по някакъв безлюден коридор, отидох в помещението за пътници и на единственото гише, където имаше човек, си купих билет за следващия полет.
Самолетът на „Луфтханза“ за Мюнхен нямаше закъснение и когато след двайсет минути се издигна над пистата, в него имаше само още десет пътници. Дори не ми хрумна да погледна навън и да видя за последно Калкута. Заспах още преди колесникът да се вдигне.
На другия ден следобед се приземих в Ню Йорк и хванах самолета за Бостън. Там ме напуснаха и последните остатъци от енергия, а когато се обадих на Амрита и я помолих да мине да ме вземе, се задавих от сълзи.
Докато тя дойде с червеното пинто, вече се тресях и не знаех къде точно се намирам. Амрита искаше да ме откара в болница, но аз се свлякох върху седалката с изкуствена тапицерия и казах:
— Карай. Много те моля, карай.
Отправихме се по магистралата на север заедно с вечерното слънце, което хвърляше върху линията между платната дълги сенки. Наскоро беше валяло и нивите бяха мокри. Зъбите ми тракаха почти неудържимо, но аз упорито продължавах да говоря. Амрита шофираше, без да казва нищо, само от време на време ме поглеждаше с дълбоките си тъжни очи. Не ме спря дори когато започнах да пелтеча.
— Разбрах, че те искат да направя точно това. Че Тя го иска от мен — казах аз, когато наближихме границата на щата. — Не знам защо. Може би е искала да заема неговото място, както той е заел мястото на Дас. Или Кришна може би ме е спасил, защото е знаел, че някой ден ще ме накарат да се върна отново там за някакво друго безумие. Не знам. И ми е все тая. Разбираш ли кое наистина е важно в случая?
Амрита ме погледна и не отговори. От залезната светлина мургавата й кожа изглеждаше златиста.
— Обвинявах се всеки Божи ден и знаех, че ще се обвинявам, докато съм жив. А сега виждам, че ти си обвинявала себе си.
— Ако не я бях пуснала в стаята… — подхвана Амрита.
— Да! — казах аз. Почти изкрещях. — Знам. Но трябва да прекратим всичко това. Ако не го преодолеем, ще се унищожим не само един друг и самите себе си, ще унищожим и онова, което значехме ние тримата. Ще се превърнем в част от мрака.
Амрита спря на една отбивка недалеч от разклона за универсалния магазин. Свали ръцете си от волана. Седяхме доста време, без да продумваме.
— Виктория ми липсва — казах аз накрая. За пръв път след Калкута изричах името на детето ни на глас — Нашето бебе ми липсва. Виктория ми липсва.
Амрита положи глава върху гърдите ми. Почти не разбирах какво ми казва — от ризата и сълзите, избили в очите й, гласът й звучеше приглушено. После я чух ясно.