Тайните на морските катастрофи
- Автор: Скрягин Лев Николаевич
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: «Техника»
- Переводчик: Константин Божинов
- Жанр: Другие документальные фильмы
Электронная книга - «Тайните на морските катастрофи». Краткое содержание книги:
Пътникът Джон Блек от Отава, които се оказал във водата, писал по-късно: «Към мен се приближаваше лодка, препълнена с хора. Следвайки край борда на потъващия лайнер, тя се намираше от мен на няколко ярда. Изведнъж отгоре й се сгромоляса огромна желязна рубка, откъснала се от палубата. От страх затворих очи и започнах да се моля. Когато погледнах отново, вместо лодката и петдесетината души, намиращи се в нея, видях във водата само няколко парчета дърво». Тази рубка рухнала след избухването на котлите.
Мнозина от тези, които все още могли да се задържат на борда на лайнера, били изхвърлени от взрива във водата. Сред тях се оказал и капитан Кендал. Това, че той не напуснал своя кораб последен, не било по негова вина. Вкопчил се за дървената решетка от люка, той гледал от водата потъващия кораб. В тази минута му се привидяло лицето на Крипиен и му се счул неговият глас: «Ти ме издаде, капитане, и тежко ще пострадаш за това тук, на същото място. Бъди проклет»!
По-късно Кендал и радистът Фергюсън били спасени от лодката на «Леди Евелин». Когато тази лодка се доближила до брега, за да свали спасените, капитан Кендал поел командването й и се върнал да търси плаващите във водата хора. След един час той свалил върху площадката на трапа на «Сторстад» около 50 спасени и отново се върнал да търси онези, в които все още имало живот. Температурата в залива не превишавала 5° по Целзий и затова хората бързо умирали от студа.
По-късно Кендал писал в отчета си: «Повечето от плаващите с нагръдници, към които се доближавах с лодката, бяха вече мъртви. Аз сам ги проверявах, за да определя точно дали има още живот в тях.»
Когато лайнерът изчезнал под водата, сред плаващите отломки оставали няколкостотин души. Течението на мощната река ги отнесло към морето.
«Когато корабът потъваше, струваше ми се, че потъва селище, заляно внезапно от водата, всичките жители на което изведнъж започнаха да плуват… Страшно беше да се гледат тези лица, ту изчезващи, ту отново появяващи се над водата» — така писал очевидецът на катастрофата англичанинът Грийн.
Който нямал спасителен нагръдник, се стараел, като попадне във Водата, да се хване за някакъв плаващ предмет — дървена пейка, весло, сандък, шезлонг, дъска. На младия стюард Бил Хю се наложило да прекара почти час в студената вода без спасителен нагръдник. Най-сетне той видял, че към него се доближила една лодка и се хванал за планцера й. Но един от пътниците в лодката, като хванал стюарда за брадичката, със сила го отблъснал от лодката. Морякът, седящ на кормилото, скочил от мястото си и казал: «Тук аз съм командир! В лодката има място. Убиец! Ти не заслужаваш да живееш!» С удар на юмрука си в челюстта той изхвърлил пътника във водата и протегнал весло на потъващия. Вцепененият, полужив стюард бил качен в лодката и тя се отправила към «Сторстад».
След катастрофата седемгодишното момиченце Грейс Ханаган, дъщеря на музикант, разказвала на журналистите: «Аз се изплаших само в началото, когато видях, че всички наоколо се изплашиха. След това започнах да потъвам дълбоко-дълбоко. С ръцете си се държах за черно въженце. След това бях пак над водата и дълго гледах наоколо и видях пред себе си светлина. След това погледнах още веднъж и видях мама и татко. Те плуваха във водата (тя разказвала това във влака). Сега тях ги няма във влака. Те пътуват с друг. Аз започнах отново да потъвам и нагълтах много солена безвкусна вода. След това бях отново над водата и пак видях светлина много близко. Един чичо ми протегна дъска и извика да се държа за нея. Пуснах въженцето и се хванах за дъската. Ръцете ми бяха черни като катран. Чичкото ми помогна да се кача в неговата лодка.»
Момиченцето погледнало пътниците около себе си и попитало: «Как мислите, дали ще пристигна в къщи преди мама и татко?» На момиченцето не казали, че родителите му са загинали.