Камъните на елфите

Южнякът и момичето предпазливо поеха по тясна горска пътека, като се взираха в мрака с разширени от ужас очи. Имаха чувството, че се движат през тунел и дневната светлина достигаше до тях отдалече, през пролуките между листата. В тази странна, зловеща гора нямаше птици — нищо чудно, та тук приличаше по-скоро на затвор, как биха издържали, помисли си Уил. Нямаше дори пеперуди, само змии, прилепи и диви котки — уродливи създания, свикнали да се хранят с мърша, които се плъзгаха безшумно в мрака и оставяха Уил и Амбърли тръпнещи от погнуса.

От време на време се чуваше пукот на сухи съчки и нечие тежко дишане. Огромните сенки на някакви невидими твари се мяркаха между дърветата. Южнякът и момичето ускоряваха ход или се притаяваха в храстите, но съществата или не ги забелязваха, или не си правеха труда да се занимават с тях.

През целия път срещнаха само няколко случайни минувачи, които им заприличаха по-скоро на видения, отколкото на същества от плът и кръв. Мрачни и неразговорливи, с ниско спуснати качулки, тези пътници също не проявиха никакъв интерес към тях. Зорките им котешки очи хладно проблясваха изпод качулките, сякаш искаха да преценят що за птици са тия двамата и струва ли си въобще да се захващат с тях.

По залез слънце най-после излязоха от гората. Бяха стигнали градчето Гримпен Уорд, най-негостоприемното място, което човек би могъл да си представи. Разположено в една падина, то се състоеше от еднотипни дървени бараки, долепени една до друга, мърляви и олющени. На много от тях бяха сложени катинари и капаците бяха спуснати, а отпред висяха неграмотно написани табели с имената на собствениците и продажната цена. Зад олющените прозорци на останалите горяха бледи пламъчета на газови лампи.

Уил и Амбърли имаха чувството, че всяка втора къща в това градче беше хан, където мъжете се събираха на чашка. Отвътре се разнасяха дебелашки шеги и остър пиянски смях. Зад грубите дървени маси бяха насядали одърпани мъже и мърляви жени, а в краката им обикаляха дръгливи кучета.

Тези хора можеха да отмъкнат кесията ти, докато ти подават ръка, да прережат гърлото ти, без дори да се замислят… Уил усети, че косата му настръхва. Дядото на Пърк май щеше да се окаже прав.

Той стисна здраво ръката на Амбърли и двамата забързаха надолу по улицата, без да знаят накъде отиват. Немислимо беше да прекарат нощта в гората, но дали тук щеше да бъде по-безопасно? Едва ли, но нямаха друг избор. На всичко отгоре бяха и без пари, а стомасите им стържеха и краката им не ги държаха. Уил се беше надявал да поработят за една топла вечеря и покрив над главата си, но сега просто не виждаше към кого би могъл да се обърне с подобна молба.

От съседната барака излезе с клатушкане един пиян гном, залитна и се хвана за плаща на Уил. Южнякът нетърпеливо го изблъска. Гномът се търколи на земята и продължи да лежи там, като се хилеше глуповато. Уил дръпна Амбърли: