Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
— Да се махаме оттук!
Не знаеха какво точно им носи утрешният ден, не знаеха дори къде ще прекарат нощта. Бяха в самото сърце на Дивата пустош и една непредпазлива крачка можеше да им струва живота.
Отчаяно се нуждаеха от някой, който да ги упъти, от човек, комуто да се доверят, но имаше ли такъв в Гримпен Уорд?
Може би щеше да се наложи Уил да използва камъните на елфите по-скоро, отколкото бяха предполагали, а това щеше да ги издаде… С демоните по петите им шансовете им да достигнат Свещения огън ставаха нищожни. Но от друга страна, без да знаят накъде да го търсят, можеха да се лутат и с дни.
Обхванат от нерешителност, разкъсван от противоречиви мисли, Уил изведнъж спря насред улицата.
— Уил — подкани го на свой ред Амбърли, — хайде да се махаме оттук!
Сепнат, Уил тръсна глава. Всичко с времето си. Първо трябваше да решат къде ще прекарат нощта. И на всяка цена да намерят нещо за ядене.
Хванати за ръка, двамата с Амбърли спряха малко по-надолу по улицата пред една странноприемница, не така плътно прилепена до останалите сгради и скрита в сянката на високи борове. На табелата пишеше — Страноприемница „Свещеникът“. На първия етаж светеше и те се запътиха натам.
Тук крясъците не бяха така оглушителни и посетителите като че ли бяха по-малко. Това им се стори достатъчно обнадеждаващо и двамата пристъпиха навътре. Амбърли се озърташе плахо като сърна.
— Спусни качулката ниско над лицето си! — прошепна й Уил и се опита да й се усмихне окуражително, въпреки че не му беше особено весело.
Помещението беше задушно, задимено. На бара се бяха облегнали неколцина мрачни, неприветливи мъже и две-три раздърпани жени, които пиеха наравно с тях. Много от посетителите, наведени над халбите си, също като Уил и Амбърли бяха спуснали ниско качулките си в знак, че не желаят да бъдат закачани. Подът беше осеян с нечистотии и в ъглите висяха паяжини. Скърцаща дървена стълба водеше нагоре, а в подножието й стара мършава хрътка унило глозгаше някакъв кокал.
Уил и Амбърли седнаха в дъното на помещението пред една празна маса с нечиста покривка и запалена свещ отгоре. Неколцина от посетителите ги изгледаха вяло и се върнаха към обичайното си занимание.
— Какво търсим тук? — шепнешком попита Амбърли.
— Ще видиш — кратко отвърна Уил.
Съдържателната — едра, безформена жена в напреднала възраст, накуцвайки, се затътри към тях. Уил я изгледа замислено. В главата му се раждаше някаква идея.
— Какво ще пиете? — троснато попита жената.
— Две бири, моля.
— Не обичам бира — прошепна Амбърли, когато жената се отдалечи. — И изобщо тук никак не ми харесва. Какво си намислил?
— Почакай и ще разбереш. Забеляза ли как накуцваше?
— Кой, жената ли?
— Съдържателната — кимна Уил. — Кой знае, може от това да излезе нещо…
След малко жената се върна с две халби, тупна ги пред тях на масата и запита навъсено:
— Това ли е?
— Имате ли нещо за вечеря? — попита Уил, като отпи от халбата. Амбърли изобщо не докосна своята.
— Яхния, хляб, сирене и пай, днеска съм го пекла — отвърна жената и въздъхна уморено.
Уил я изгледа съчувствено.
— Не е лесно да седиш над печката в тая жега…
— Така си е — изсумтя жената. — Ама най-лошото е, че готвиш за тоя, дето духа. Всички идват да се наливат, рядко някой ще хапне…
— Сама ли се оправяте с всичко?
— Синовете помагат… — Жената стана по-разговорлива и видимо поомекна. — Моичкият ни заряза. Момчетата по ги влече комарът и чашката, ама сегиз-тогиз се случва да ме сменят… То аз бих могла и сама, да не беше тоя пусти крак. Мира не ми дава…
— Опитвахте ли горещи компреси?
— Слагах. Поотпусна ме.
— А билкови настойки?
Тя махна с ръка:
— Полза никаква…
— Лоша работа… Откога сте така?
— Знам ли? Откак се помня…
— Ще похапнеш ли? — хвърли поглед Уил към Амбърли и преди тя да успее да отвори уста, поръча: — Ще опитаме яхнията. Донесете ни две порции.
Амбърли изчака жената да се отдалечи, наведе се напред и отчаяно зашепна:
— Как мислиш да й платим!?
— Спокойно — усмихна се Уил. — Можем да си го позволим.
Амбърли изглеждаше така, сякаш беше готова да го удари, но се отказа от намерението си в последния момент и само въздъхна:
— А уж беше обещал да не ме държиш в неизвестност и да не действаш на своя глава… При циганите това за малко да ни коства живота! А тези хора са далеч по-опасни.
— Знам, знам, просто току-що ми хрумна нещо. Имай само малко търпение. Съгласна си, че не е зле да сложим нещо в устата си, нали?
Лицето на момичето изведнъж се стегна: