Камъните на елфите

— И какво сега? — попита жената.

Южнякът извади от кесията си някакво сухо листо, стри го между пръстите си и го пусна в чашата. Разбърка чая и го по даде на жената.

— Изпийте го! Няма страшно, само малко ще ви се доспи.

Тя се поколеба, после махна с ръка и изпи течността на един дъх. Уил взе от ръката й празната чаша, пусна вътре друго листо и го заля с бира от халбата си. Отново разбърка и изчака листото да се разтвори. Амбърли го наблюдаваше, прехапала устни.

— А сега вдигнете болния крак на този стол — нареди Уил и придърпа един от столовете. — И запретнете полата си.

Жената го наблюдаваше с ококорени от почуда очи, но послушно изпълняваше всичко. Кракът й беше отекъл, посинял от кръвоизливи и набразден от изпъкнали вени. Уил потопи парцала в течността и внимателно започна да я втрива в загрубялата кожа.

— Гъделичка! — изкикоти се жената.

Уил й се усмихна окуражително. Извали от кесията дълга сребърна игла. Жената на стола едва не подскочи.

— Това пък какво е?

— Нищо няма да усетите — увери я Уил. — Само лекичко убождане.

Той обгори на пламъка на свещта острието на иглата и го насочи към болния крак малко над коляното.

— Не мърдайте — предупреди той и иглата потъна в подпухналата плът като в масло. Жената стисна очи, а когато след малко ги отвори, Уил вече беше издърпал иглата.

— Готово! — заяви той, като се молеше да е успял. — Можете да направите няколко крачки.

Жената спусна крака си и оправи полата си, а в очите й за миг проблесна предишното недоверие. Пристъпи предпазливо, сякаш се боеше да не строши крака си, и изведнъж се ухили до ушите.

— Не ме боли! Изобщо не ме боли! Мили боже! Направо не е за вярване! Да не сте магьосник?!

— Такъв съм — засмя се Уил и изведнъж прехапа устни. По-добре да не го беше казвал. Амбьрли гневно го стрелна с поглед.

— Е, добре. Не знам как го направихте и не ме интересува. Важното е, че болката я няма! — радваше се жената.

— Не съм магьосник — побърза да уточни Уил, — но знам това-онова…

Жената не го слушаше. Тя бързаше да се похвали с излекувания си крак. Спусна се навън с думите:

— Тази вечер аз черпя!

Загледана след нея, Амбърли поклати глава:

— Ти наистина успя… как го направи?!

Той сви рамене:

— Не беше чак толкова трудно. Нали ще ставам Лечител. Въпросът е, че… облекчението е само… временно.

— Какво?! — изумено го изгледа Амбърли.

— Шшшт! — Уил сложи пръст на устните си. — За съжаление ефектът няма да е дълготраен. До сутринта страданието й ще се е възобновило.

— Тогава ти я излъга! — възкликна Амбърли. — Нали каза, че ще я излекуваш?!

— Казах само, че ще облекча болката й… — отвърна Уил. — И го направих. Мисля, че сделката беше честна. Ние получихме вечеря, а тя ще спи спокойно поне една нощ в живота си.

Амбърли само поклати глава укорително.

— Е, добре — въздъхна Уил. — Всъщност, ако това ще те успокои, болката й наистина няма да изчезне съвсем, но поне ще намалее. Мисля, че и това е нещо. Един Лечител би ти казал, че състоянието на тази жена се дължи на живота, който води, на мизерията и покварата, сред които живее, а съгласи се, не е по силите ми да променя това. Но направих за нея, каквото можах…