Колекционерът на кости

-      Ела тук - настоя Сакс. - Огледай сцената заедно с мен.

-      Ще долетя. Не, нещо по-добро - ще се телепортирам.

-      Стига си ме иронизират. Говоря сериозно.

-      Ама...

-      Нужен си ми. Сама няма да намеря подхвърлените улики.

-      Но те са там. Напрегни се малко.

-      Обходих сцената два пъти.

-      Значи си определила много малко пространство за оглед. Разшири го с няколко метра.

-      Не сменяй темата. Ела да ми помогнеш.

-      Как? Как предлагаш да го направя?

-      Един приятел имаше затруднения - започна тя. - И...

-      Искаш да кажеш, че е бил инвалид - поправи я Райм. Спокойно, но твърдо.

-      Всяка сутрин болногледачът му го слагаше на една страхотна инвалидна количка и той се разхождаше където си поиска. На кино, на...

-      Тези колички... Не ми вършат работа.

Сакс замълча, той продължи:

-      Проблемът е в травмата ми. Опасно е да ме слагат на инвалидна количка. Може... - замълча за миг - нещата да се влошат.

-      Извинявай. Не знаех.

Той замълча, след това каза:

-      Няма нищо.

„Ама че неприятна ситуация...“

Райм обаче не изглеждаше ни най-малко разстроен. Про­дължи със спокоен, безстрастен глас:

-      Слушай, трябва да продължиш търсенето. Нашият човек започва да ни поставя по-сложни задачи. Но не и невъз­можни за решаване... Ето ти една идея. Той обича подземи­ята, нали така? Може да ги е заровил.

Сакс се огледа.

„Може би там...“ - Видя купчина пръст и листа в туфа висока трева близо до чакъла. Не изглеждаше много естест­вено - купчината бе с твърде правилна форма.

Тя отиде там и започна да маха листата с моливите.

Погледна наляво и се намери очи в очи с поклащаща се глава с оголени отровни зъби...

-      Боже Господи! - изкрещя Сакс, отскочи назад, падна тежко на задните си части, отчаяно се опита да извади писто­лета си.

„Не!...“

- Добре ли си? - изкрещя Райм.

Тя насочи пистолета и се опита да спре треперенето на ръцете си. Джери Банкс притича с изваден „Глок“. Спря. Сакс се изправи, огледа по-внимателно това, което я бе уплашило.

-      Уха! - възкликна Банкс.

-      Змия е... скелет на змия - обясни тя на Райм. - Гърмя­ща змия. По дяволите! - Прибра пистолета в кобура. - Прик­репена е към дъска.

-      Змия ли? Интересно.

-      Да, наистина е интересно.

Сакс си сложи гумени ръкавици и вдигна експоната.

Обърна го.

-      „Метаморфоза“.

-      Какво?

-      Така пише на етикета. Предполагам, името на мага­зина, от който е купена. На „Бродуей“ 604.

-      Ще накарам Братята Харди да го проверят. Какво друго има? Какви са уликите?

Тя бяха под змията. В един плик.

-      Кибрит - каза Сакс.

-      Добре, може би замисля да подпали нещо. Пише ли нещо па кутийката?

-      Не, но има нещо размазано. Като вазелин. Само че мирише.

-      Добре, Сакс. Винаги помирисвай уликите, когато не знаещ от какво са. Само бъди по-точна.

Сакс доближи кутийката до носа си:

-      Пфу!

-      Това не е точност.

-      На сяра може би.

- Да не е някакъв нитрат? Експлозив? Товекс? Синьо ли е?

-      Не, бяло и прозрачно.

-      Предполагам, че е вторичен експлозив. Те са стабил­ни. Има ли нещо друго?

-      Парче хартия. Има нещо на него.

-      Какво, Сакс? Името му, адреса, имейла му?

-      Прилича на изрезка от списание. Има малка черно-бяла снимка. Прилича на сграда, но не се познава коя. И от­долу е написана дата: 20 май, 1906 г.

-      Пет, двадесет, нула шест. Дали не е някакъв шифър? Или адрес. Ще помисля. Друго?

-      Не.

Райм въздъхна:

-      Добре, връщай се, Сакс. Колко е часът? Господи, поч­ти един. Не съм стоял до толкова късно от години. Идвай и да видим какво ще измислим.