Човекът от остров Луис

Фионлах стоеше отстрани и наблюдаваше, докато отваряха кашоните един по един. Някои съдържаха албуми със снимки, други – стари сметки. Имаше също инструменти, тенекиени кутии с гвоздеи, увеличително стъкло, писалки със засъхнало мастило, счупен перфоратор, пакетчета кламери.

– Преподобният Мъри и аз май се помирихме – обади се младежът.

Фин обърна очи към него.

– Да, той спомена, че си го посетил.

– На няколко пъти.

– И? – попита Маршели.

– Казах му, че ще напусна училище и ще се опитам да си намеря работа във фабриката в Арниш. За да храня и обличам семейството си.

– Мислех, че имаш по-други планове – учуди се тя. – А той как реагира?

– Едва не ми откъсна главата – усмихна се накриво Фионлах. – Заяви, че ако не завърша училище и не вляза в университета, лично щял да ме съдере от бой.

– Точно с тези думи ли? – повдигна вежда Фин.

– Общо взето, да. Мислех, че от свещениците се очаква да използват по-благ език.

– Свещениците – засмя се Фин – имат специална Божия индулгенция да ругаят колкото си щат, стига да е за правилна кауза. Значи все пак ще следваш?

– Стига да успея да вляза.

Дона се появи на вратата с бебето на ръце.

– Ти ли ще я нахраниш, или аз?

Фионлах целият грейна при вида на дъщеря си и я поглади по бузата с върховете на пръстите си.

– Дай на мен. Затопли ли ѝ млякото?

– Да, готово е.

Той пое бебето и тръгна да излиза, но на прага спря и се обърна.

– Между другото, Фин, беше прав относно бащата на Дона. Той не е чак толкова лош човек.

Баща и син размениха погледи, сетне Фин каза:

– Да, още има надежда за него.

Следващият кашон се оказа пълен с книги. Той взе най-горната, дебел том с твърда зелена подвързия, и я отвори.

– Антология на поезията от двайсети век. Не знаех, че баща ти е обичал стихове.

– Нито пък аз.

Маршели приближи и се наведе, за да погледне по-добре.

От вътрешната страна на корицата имаше посвещение: Тормод Уилям Макдоналд. Честит рожден ден, Мама. 12 август 1976.

– Мама? – смръщи чело Фин.

– Те винаги се обръщаха един към друг с „мама“ и „татко“ – поясни тя и гласът ѝ леко потрепна.

Измежду страниците на книгата изпадна сгънат лист от бележник. Той го вдигна и го разтвори. Беше целият покрит с изписани с неуверена ръка редове, а най-отгоре се виждаше думата Солас.

– Това е центърът за дневни грижи, където го водех­ме, преди да постъпи в старческия дом – каза Маршели. – И почеркът е неговият.

Всяка трета или четвърта дума бе зачерквана, на места и по няколко пъти, в опит да се поправят правописните грешки. Тя поднесе ужасено ръка към устата си.

– Боже мой, той винаги се е гордеел колко грамотно пише.

После започна да чете на глас:

– Когато дойдох, тук имаше около двайсет души. Повечето от тях много стари. Някои са толкова немощни, че не могат да говорят. Други едва влачат краката си, пристъпват с по два-три сантиметра наведнъж. Има само неколцина, способни да изминават прилично разстояние.

Тук гласът ѝ изневери и Фин трябваше да продължи вместо нея:

– Напоследък, докато пиша, неволно допускам глупави грешки. Това, естествено, не се появи отведнъж. Започна някъде към края на единайсета година и отначало почти не се забелязваше. Но с течение на времето осъзнах, че все повече губя способността си да помня разни неща. Чувството е ужасно и все повече наближава моментът, когато ще стана напълно безпомощен.