Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
Докато чаках, разглобих ловната пушка, която Доналд Шеймъс използваше да стреля по зайци, и я прибрах в торбата си. На разсъмване се върнах пеша до шосето и закрачих по посока на Барвас. Не бяха изминали и пет минути, когато една кола спря и ме качи. Водачът ѝ, стар фермер, тръгнал за Сторноуей, не спираше да говори, а аз усещах как животът бавно се завръща в крайниците ми под въздействието на включеното парно. Бяхме преполовили пътя до Барвас, когато той отбеляза:
– Говорът ти е малко странен, синко. Май не си тукашен.
– Не – отвърнах. – От остров Харис съм. – И като му протегнах ръка, се представих: – Тормод Макдоналд. – Името, с което се наричам и до ден днешен.
– По каква работа си тръгнал за Сторноуей?
– Ще хвана кораб оттам.
– Е, пожелавам ти леко плаване, че морето е малко бурно напоследък.
Тогава още нямах представа, че щом всичко свърши, ще се върна обратно. Тласкан от нуждата да бъда по-близо до брат си, сякаш това можеше по някакъв начин да компенсира печалния ми провал да спазя обещанието, дадено на моята майка.
– Къде сме сега? – питам.
– Това е Ливърбърг – казва Маршели. – Ще вземем ферибота за Северен Уист.
Северен Уист? Та аз не живея там. Почесвам се по главата.
– Защо?
– Водим те у дома, татко.
Трийсет и шеста глава
Маршели и Фин нямаха представа колко дълго ще отсъстват, затова тя бе оставила на Фионлах своя мобилен телефон в случай, че се наложи да се свърже с тях. Беше късна утрин, а той бе слязъл до магазина в Кробост, за да напазарува за следващите няколко дни. Времето беше отвратително – откъм носа се носеше поривист вятър, който превиваше младите пролетни треви и носеше със себе си ситен, студен дъжд. Но младежът нямаше нищо против. Той бе отрасъл с това. То бе нещо нормално. Обичаше дъждът да мокри лицето му. Обичаше и начина, по който небесата неочаквано се разтваряха, за да пропуснат слънчевите лъчи. Хладни, ослепителни отблясъци светлина, отразяващи се от повърхността на океана като езерца разтопен метал. Те можеха да траят броени секунди, или пък цели минути.
Докато шофираше обратно към къщи, тъмните облаци се спуснаха толкова ниско над хълма, че забулиха билото му и почти изглеждаше, че можеш да ги докоснеш с ръка. Дона му бе обещала, докато се върне, да приготви обяда. Нищо специално – просто салата с яйца и бекон. Той с учудване забеляза белия джип „Рейндж Роувър“, паркиран край оградата. Номерът му беше непознат. На острова бе нещо обичайно да поглеждаш номера на приближаваща кола и да махнеш с ръка, ако го познаеш. Лицата рядко се виждаха през предните стъкла, отразяващи твоите фарове, или замъглени от дъжда. Този номер обаче не бе тукашен.
Докато слизаше от своята кола, забеляза броя на „Единбург Ивнинг Нюз“, хвърлен на задната седалка на джипа. С покупките в ръце, притича през дъжда към кухненската врата и като крепеше хартиената торба с една ръка, успя да натисне бравата с другата. Щом вратата се отвори, зърна пред себе си Дона, застанала права в антрето. Във въздуха се носеше мирис на дим от пура, а тя притискаше Ейли в прегръдките си така, сякаш се боеше, че ако я пусне, може да отлети. Лицето ѝ бе пребледняло като платно, а зениците – толкова разширени, че очите ѝ изглеждаха черни. Той веднага разбра, че нещо не е наред.
– Какво има, Дона?
Вместо отговор, тя кимна плахо към кухнята. Фионлах се обърна и видя седналия край масата едър мъж с късо подстригана сребристосива коса. Беше облечен с бяла, разкопчана на врата риза, яке на „Барбур“, джинси и черни дизайнерски обувки на „Чезаре Пачоти“. Дебелата пура, която държеше, бе догоряла почти до кокалчетата на оцветените му от никотина пръсти.
В същия момент друг мъж блъсна Дона изотзад и тя направи две-три залитащи крачки, преди да възвърне равновесието си. Беше много по-млад от онзи в кухнята, с гъста черна коса, зализана с гел назад върху темето. Носеше синя риза и черен панталон, а над тях – дълъг непромокаем шлифер. Фионлах нелепо отбеляза, че елегантните му, черни италиански обувки са изцапани с кал. Но повече го впечатли друго – видът на пушката с отрязана цев, която мъжът държеше в дясната си ръка.
– Какво... – отрони се неволно от устата му.
Първата му мисъл бе, че това трябва да е някаква шега, но в цялата сцена нямаше нищо забавно. Страхът, изписан върху лицето на Дона, бе напълно истински. Той застина с покупките в ръце, без да има и най-малка представа какво да предприеме, а вятърът и дъждът нахлуваха през отворената врата зад гърба му.
Мъжът, седнал край кухненската маса, се приведе напред и го огледа, подръпвайки леко от овлажнения край на пурата си.