Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
– Не, благодаря – каза Фин и двамата с Маршели седнаха. – Опитваме се да установим самоличността на човек, който сега живее на остров Луис, но към средата на петдесетте години е бил в сиропиталището в Дийн.
– Сигурен ли сте, че сте бивше ченге? – засмя се Кели, като се настани обратно върху дивана. – Звучите, сякаш още сте в полицията.
– Уверявам ви, че не съм.
– Е, добре, ще ви повярвам. – Той замислено дръпна от пурата си. – И кое ви кара да смятате, че мога да ви помогна?
– Семейството ви тогава е обитавало една от старите къщи при водениците, нали?
– Така е – кимна Кели. – Макар че сега няма да познаете мястото. Станало е рай за млади богаташчета. Но защо трябва да помня някакво си момче от сиропиталището?
– Защото според мен е участвало в инцидента на моста, който пряко ви е засегнал.
Лицето на Кели леко измени цвета си, а в погледа му трепна нещо, подобно на болка.
– Как се казва?
– Тормод Макдоналд – обади се Маршели.
– Но вие сте го познавали под друго име – намеси се бързо Фин, като я стрелна с очи.
– Какъв ви се пада този човек? – обърна се домакинът към нея.
– Той ми е баща.
Във въздуха увисна тишина, плътна и тежка като дима от пурата. Тя се задържа дълго, преди Кели най-сетне да я наруши.
– Съжалявам, но това е нещо, което цял живот се мъча да забравя. Не е лесно да изгубиш големия си брат на тази възраст. Особено когато е бил твоят герой. Патрик значеше страшно много за мен.
– Разбирам – кимна Фин. – Смятаме, че първото име на момчето е било Джон. Опитваме се да открием фамилията му.
Кели всмукна дълбоко от пурата и остави дима да струи през ноздрите и ъгълчетата на устата му, преди да издуха цял облак от него.
– Джон Макбрайд – рече кратко накрая.
– Значи сте го познавали? – попита Фин, мъчейки се да овладее дишането си.
– Не лично. Не бях на моста онази нощ. Но трима от братята ми са били.
– Нощта, в която Патрик е загинал? – намеси се Маршели и той бавно се извърна към нея.
– Да – промълви едва чуто и Фин потресено забеляза как очите му заблестяват от влага. – Но не съм говорил за това повече от петдесет години. И не съм сигурен, че искам да започвам сега.
Те вървяха мълчаливо по Типърлин Роуд, покрай каменните вили, тънещи в своето дискретно усамотение зад високите огради и дървета. Щом стигнаха до ъгъла на Стейбъл Лейн с павираната Албърт Терас, където вдясно от тях се издигаше потъналият в зеленина хълм, Маршели не можа повече да сдържи напрежението си.
– Какво според теб се е случило на моста при Дийн онази нощ?
– Трудно ще разберем. Всички присъствали са мъртви, с изключение на баща ти. И може би на Кейт.
– Но поне вече знаем кой е той. Или кой е бил.
– Така е. Но не биваше да споменаваш сегашното му име.
– Защо? – попита тя, внезапно пребледняла.
– Не знам, Маршели – въздъхна дълбоко Фин. – Просто ми се ще да си беше премълчала.
Трийсет и четвърта глава
Фин хвърли поглед през илюминатора към скалите отдолу, протегнали се като черни пръсти навътре в пролива Минч, заобиколени от ивица бяла пяна от разбиващите се вълни. Отвъд тях се простираха безкрайните мочурища, белязани и набраздени от дългите векове рязане на торф. Водите на Лох Туат отразяваха тъмните буреносни облаци над главите им, докато малкият самолет на „Бритиш Еъруейз“ храбро се бореше с вятъра, за да постигне гладко кацане върху късата писта на летището в Сторноуей.
Същият този вятър продължи да брули дрехите им и после, докато хвърляха куфарите в багажника на колата, бързайки да се скрият в купето от първите тежки капки дъжд.
Фин запали двигателя и пусна чистачките. Те бързо бяха намерили нужната им информация в Центъра по семейна история на Националния архив на Шотландия. Джон Уилям и Питър Ангъс Макбрайд, родени съответно през 1940 и 1941 година, в район Слейтфорд на Единбург. Родители – Мери Елизабет Рафърти и Джон Антъни Макбрайд. Джон Антъни загива през 1944-та, по време на службата си в Кралския военноморски флот. Мери Елизабет умира единайсет години по-късно от сърдечна недостатъчност, чиято причина не е уточнена. Маршели бе платила за преписи от всички актове за раждане и смърт и ги бе прибрала в кафяв хартиен плик. Сега той се намираше в чантата, притисната до гърдите ѝ.
Фин можеше само да предполага как ѝ се отразяват тези разкрития. Току-що бе научила, че макар да е родена и отрасла на остров Луис, няма и капка местна кръв в жилите си, защото майка ѝ е англичанка, а баща ѝ – шотландец от католическо семейство в Единбург, изфабрикувал цялото си минало. Навярно щеше да подложи на преоценка всичко, което някога е знаела и мислила за себе си.