Човекът от остров Луис

След Барвас свърнах по неравен, черен път, покрай няколко разхвърляни къщи до едно брулено от ветровете езеро, свързано с морето само чрез тесен пролив. Седнах тук заедно с Питър и зачаках да се стъмни. Вечерта сякаш никога нямаше да настъпи, а моят стомах къркореше от глад. Не бях слагал нищо в уста вече двайсет и четири часа и главата ми започваше да се мае. Най-сетне слънцето започна да се скрива над западния хоризонт. Старият бус на Доналд Шеймъс се закашля и избълва облак дим в сумрака. Излязох по коловозите обратно на шосето и завих на север.

При Сиадер забелязах отбивка, отиваща към морето. Угасих фаровете и тръгнах по нея, много бавно, ориентирайки се само по откъслечните петна лунна светлина. Когато прибоят започна да се чува съвсем ясно и почти бях стигнал до отвесните скали, спрях и слязох от буса. Бях съвсем сам насред пустошта.

Извадих правата лопата на Доналд Шеймъс и започ­нах да копая. Макар почвата да бе мека и влажна, ми отне близо час да оформя дупка, достатъчно голяма за гроб на Питър. Първо изрязах горния пласт торф а после продължих надолу. В ямата постоянно се процеждаше вода, но тя щеше да бъде изместена от тялото. След като я запълнех и отново наредях чимовете отгоре, никой нямаше да познае, че изобщо е копано. В най-лошия случай щяха да решат, че някой е идвал за торф, но се е отказал. Знаех, че много бързо следите ще се заличат, земята ще се слегне и поела го веднъж в своите прегръдки, ще го запечата в тях завинаги.

Когато най-сетне приключих, извадих брат си от одеялото и внимателно го положих в гроба. Коленичих край главата му, целунах го и се помолих за душата му, макар вече да не бях сигурен, че Бог изобщо съществува. После започнах да заривам ямата, толкова сломен от скръб и вина, че едва държах лопатата в ръце. Щом утъпках и последния чим, останах още десетина минути, докато вятърът изсуши потта ми. Взех окървавеното одеяло и повлякох нозе през полето и надолу между разхвърляните скали, докато не стигнах малко пясъчно заливче.

Тук приклекнах, за да направя заслон от вятъра, и запалих одеялото. Отстъпих встрани и наблюдавах как пламъците се издигат, пръскайки пушек и искри в нощ­та. Една символична кремация. Кръвта на моя брат, зав­ръщаща се в земята.

Седях на плажа, докато зъбите ми не започнаха да тракат от студ, и едва тогава се върнах при буса. Запалих мотора, излязох обратно на шосето и поех на юг. Подминах Барвас и завих на изток по тясна отбивка някъде около Арнол. Тъкмо превалях един хълм, когато забелязах под мен да проблясва езеро. Първоначалното ми намерение бе да запаля буса, но все се боях, че някой може да види огъня. Сега ми хрумна друго. Извадих багажа си от него и го спрях върху стръмния склон. Излязох от кабината, освободих от скорост и натиснах вратата с рамо, докато набере инерция. Той се затъркаля надолу и по-скоро чух, отколкото видях плясъка му при влизането във водата. През следващия час, в кратките промеждутъци, когато луната се показваше между облаците, продължавах да забелязвам покрива му над повърхността и вече се уплаших, че съм допуснал ужасна грешка. Но до сутринта всичко беше изчезнало.