Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
– Семейство Кели от дълги години са добре известни в престъпния свят на Единбург – рече Фин. – Започнали са с наркотици и проституция още по времето, когато Дийн е било нещо като бедняшко гето. Замесени са и в доста гангстерски убийства, макар че вината им никога не е била доказана.
– Значи ги познаваш? – изгледа го Маршели с разширени от удивление очи.
– Не лично, но Джак Уокър, старият ми началник, който беше инспектор още при постъпването ми, е имал вземане-даване с тях. – Той извади мобилния телефон от джоба си. – Вече е пенсионер, но вероятно ще склони да се видим за по едно питие.
Сякаш вандали с криворазбрано чувство за гражданска гордост си бяха поставили за цел да обикалят из Единбург и да боядисват магазини и заведения в ярки цветове. Бар „Уиндзър“ в горния край на Лийт Уок бе станал отровнозелен, а бившите студиа на Шотландската телевизия в съседство с него – електриковосини. По улицата се редяха фасада след фасада, някои в жълти и червени краски, а по-нататък – отново в сини и зелени. Над тях горните етажи на старите каменни сгради на едни места бяха почистени, а на други – не, създавайки впечатлението на гнили зъби насред бяла усмивка.
„Уиндзър“ бе почти пълен, но Джак Уокър бе успял да запази едно сепаре в дъното. Докато се запознаваше с Маршели, я огледа любопитно, но не попита нищо. Поръча две халби бира за себе си и Фин и чаша бяло вино за дамата. Беше едър мъж, с широки рамене и разчорлена, все още гъста бяла коса. Макар и прехвърлил седемдесет, видът му бе на човек, с когото е най-добре да не се заяждаш. Имаше загоряло лице и зелени очи, чието хладно изражение се разминаваше с леката сардонична усмивка, постоянно играеща върху устните му.
– Фамилията Кели са гадни копелета, Фин – поклати сериозно глава той. – Не те съветвам да се забъркваш с тях.
– Знам, че е така, сър. И нямам намерение да се забърквам. – Още докато произнасяше думите, си даде сметка, че продължава да се обръща към бившия си началник със „сър“. Старите навици умираха трудно. – Просто искам да поговоря с някой от по-старите. Интересува ме времето около средата на миналия век, когато семейството още е живеело в Дийн.
Уокър повдигна вежда. Явно бе заинтригуван, но годините работа в полицията го бяха научили да не задава излишни въпроси.
– Единственият останал жив оттогава е Пол Кели. Той имаше и двама по-големи братя, но те бяха застреляни пред дома си преди повече от петдесет години. Убийство за отмъщение, както предположихме. Тогава се вихреха ожесточени гангстерски войни за подялба на територия. Аз току-що започвах работа в участъка и никой не си даваше особен труд да разследва разприте между бандите, така че нямаше задържани. По-късно наблюдавах с очите си как Пол Кели постепенно се издига и поема юздите в свои ръце. Построи цяла империя върху страданието на хората. – Уокър присви устни, издавайки натрупаното си безсилие и гняв. – Но така и не успяхме да го пипнем с пръст.
– Все още ли продължава да е големият бос? – попита Фин.
– Да, макар че вече позастаря. Несъмнено се мисли за някакъв шибан Кръстник. – Той хвърли поглед към Маршели, но без да се извини за езика си. – Тръгнал от низините, а сега живее в луксозна къща в Морнингсайд. Всичките му внуци учат в частни училища, докато честните работяги като теб и мен се чудят как да си платят сметката за отопление. Той е боклук, Фин. Пълен боклук. Не бих си губил времето с него.
Те лежаха редом в мрака на хотелската стая. Минутите се точеха, а единственият звук, съпровождащ собственото им дишане, бе шумът на реката отдолу. Същите води, които течаха и под моста при Дийн. След срещата в бара се бяха разходили дотам и застанали по средата му, над трийсетметровата пропаст, загледани в сградата на сиропиталището, където бяха живели бащата и чичото на Маршели. На това място някога се бе случило нещо и едно момче бе загинало.
– Стори ми се странно да те наблюдавам тази вечер – каза сега Маршели в тъмното, прекъсвайки хода на мислите му. – С бившия ти шеф.
– Защо? – извърна глава върху възглавницата Фин.
– Защото приличаше на друг човек. Не на онзи Фин Маклауд, с когото съм ходила на училище и с когото се любехме на плажа. Нито дори на онзи, който се отнесе с мен като с парцал в Глазгоу.
Той затвори очи и си припомни краткия им съвместен престой като студенти в Глазгоу. Когато деляха една стая и той, неспособен да се справи със собствената си болка, я бе прехвърлил върху нея. Колко често се случва да нараняваме тъкмо хората, на които най-много държим.